Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (11)

Бъди силен…

20 ноември

10:10 ч.

Сега, когато хората ме питат „Как си?“, те не очакват обичайния отговор, този, който целият свят дава: „Добре, а ти?“. Последван от мълчаливото споразумение разговорът да премине към друга тема, защото всичко наистина е добре.

Всички знаят, че при мен нищо не е наред, че след като отговоря, няма да преминем към темата за времето днес, за телевизионното предаване миналата вечер или за последните клюки от офиса. Днес, когато ме питат „Как си…“, продължението се забавя, последното „си“ се проточва, за да отложи неловкото мълчание. Главата на събеседника ми се накланя, обикновено надясно, едната вежда се повдига, обикновено лявата, и устата му се свива, сякаш казва: „Готов съм да чуя всичко“. После идва ред на погледа, който се опитва да се гмурне дълбоко в душата ми, както детската ръка се пъха в буркан е бонбони, надявайки се да сграбчи, точно там, на дъното, любимия, онзи розовия. В моя случай розовият бонбон е скръбта ми.

Хората искат да се срещат с мен, да говорят с мен, да ме докосват. Превърнал съм се в тотем. Оценен, премерен, изчислен, сякаш има някаква скала по Рихтер на тъгата и те са сигурни, че при мен ще открият най-високата степен. Едно от онези гигантски земетресения, които се случват едва пет пъти за сто години. Магнитуд 9. Описание: „Опустошително“. Последствия: „Огромни разрушения в радиус повече от хиляда километра около епицентъра“.

Затова се опитвам да открия възможно най-стандартен отговор от типа на „Добре, а ти?“. Отговор, който има двойното предимство на слагането на край, преди дори да е започнала тази диагноза на емоционалното ми състояние, и прехвърля обратно инициативата в разговора на човека, който го е започнал. Измислям варианта: „Добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства“, което ми позволява да сляза една степен надолу по скалата. Магнитуд 8. Описание: „Голямо“. Последствия: „Значителни щети по сградите, в разстояние десетки километри от епицентъра“. Но това не е достатъчно.

Затова се усмихвам успокоително. Една и съща усмивка на всички. Стиснати устни, едното ъгълче на устата леко повдигнато, другото малко повече, очите са присвити. Резултатът е мигновен. Магнитуд 7. Описание: „Много силно“. Последствия: „Може да причини сериозни щети в голям регион; близо до епицентъра са оцелели само сгради, подсигурени срещу земетресения“.

Моето „Добре, доколкото е възможно“ е една от тези сгради. Тя е онази малка хижа, заснета след катастрофата, онази, стояща като по чудо, докато всичко наоколо е в развалини. Може да не е кой знай какво, но се държи.

Поддържам този вид. Хващам човека за ръката и го успокоявам, като му показвам този картонен град, който поддържам като декор от филма на живота ми — онзи, който позволявам на хората да видят. Улиците са чисти, обитателите — спокойни, животът си тече нормално, доколкото е възможно. Но сградите са само фасади, обитателите — просто статисти, а зад привидната нормалност няма нищо, абсолютно нищо. Освен може би това притеснение: какво ще стане, когато всички отидат да гледат друг филм? Дали ще остана сам тук, сред моя изоставен декор.

„Искрено съжалявам за случилото се. Бъди силен…“

Нямам готов отговор за това. „Ще се видим скоро“ е обещание; „Грижете се за себе си“ е покана. Но „Бъди силен“… е присъда. След като се е опитал да ме облекчи от тежестта на тази скръб по време на разговора ни, другият човек отново ми я връща, непокътната. Две малки думи, които превръщат моята собствена „Чинечита“^[1] в ненужно сметище. Повечето разговори приключват така. Фасадите се сриват до земята, статистите напускат снимачната площадка, и маската ми е свалена.