Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (10)

Н.

19 ноември

21:00 ч.

Н. ми писа тази вечер. Не сме говорили, откакто му казах за смъртта на Елен. Иска да ме види. Чакам го на масата на терасата на едно заведение. Около мен цари обичайната суматоха на парижко кафене в делнична вечер. Както преди. Забелязвам фигурата му на ъгъла на улицата. Накуцва. Ранен е в бедрото, спомен от петъчния ужас. Поставям на лицето си подходящото изражение, после незабавно променям решението си. Не желая да играя тази игра.

Прегръщам го. Той се усмихва широко, най-широката усмивка, която съм виждал от петък насам. Усмивка, която казва въпреки неговото желание: „Жив съм“.

Да, той е жив. Сяда и почти веднага почва да ми разказва за случилото се. Началото на концерта. Бирата на бара. Понесените върху ръцете на тълпата фенове. И после стрелбата. Шумът, миризмата, телата. Не ми спестява нито една подробност, не може да спре, принуждава ме да гледам на забързан каданс филма, който открадна живота ми.

Онази нощ му се обадих десет пъти, сто пъти, хиляда пъти. Вероятно съм звънял, докато се е случвало. Вероятно и след това. И когато най-накрая той вдигна, исках само да ми каже, че тя е добре. Че всичко е добре. Че тя е с него. Че може би е ранена, но ще се оправи. Исках да ми каже, че са успели да избягат и са тичали из парижката нощ. Представях си, че ще чуя нервния смях на двама оцелели. Чаках той да ме събуди от кошмара ми.

„Не мога да ти кажа нищо.“

Мълчание, тежко, колкото думите, които ми казва сега, в това кафене. И с това мълчание хоризонтът на съмнението се разпростира над всичко. Най-мрачното отчаяние и най-налудничавата надежда. Елен, изведнъж едновременно мъртва и жива.

Сега знам. И така, между двете събития в историята, в която той е главното действащо лице, осъзнавам защо онази вечер не ми каза, че е умряла в ръцете му. Осъзнавам, че пред себе си все още не виждам оцелял човек. Той е все така там, пленен в онази сцена, която продължава да се разиграва в съзнанието му. И когато се извинява, че не е могъл да ми го каже, не го виня. В неговия филм героите не умират. Но това не е неговият филм. Онази вечер, 13 ноември, е историята на луната, която никога повече няма да изгрее. Той не го знае още.

Минута след минута се превръщам в историята, която той ми разказва. Забелязвам декора. Запечатвам го спокойно в паметта си. Знам, че Мелвил скоро ще ме попита как си е отишла майка му, знам, че ще иска да научи всичко. Затова оставам спокоен. Слушам безмълвно, зрител на трагедията на живота ми, която вече е започнала, която не изчака своя собствен разказвач.

Когато приключва, говорим за това и онова, опитвайки се да се престорим, че светът ни не се е сринал напълно. Разговаряме за раната му, за съня на Мелвил, за магазина, който Н. отново е отворил. Внезапно всичко ми се струва толкова нормално, почти щастливо, и за момент сякаш отново сме тийнейджъри.

Изпиваме бирата си. Обещаваме си никога да не се изоставяме.