Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (9)

Домашно приготвена храна

18 ноември

11:30 ч.

Директорката на детската градина ме дърпа настрани, преди с Мелвил да успеем да се измъкнем, той — с биберон в устата си, аз — с цигара в моята.

— Майката на Саломе остави домашно приготвена супа за вас…

След смъртта на Елен непознати хора от цял свят ми предлагат да гледат сина ми, канени сме на почивка във всеки край на планетата, изпращат ни чорапи, шапки, подаръци и чекове, които не депозирам.

Другите майки от яслата пристъпват към действие във вторник сутринта. Те все още са в отпуск по майчинство и не могат да понесат мисълта, че ние, двамата клети мъже, седим сами в голямата си къща без нашата майка. Намират всякакви начини да ни помагат, без с Мелвил да сме казали и дума.

Всеки ден, когато отварям вратата на яслата, чувам: „Майката на кого е?“. Аз съм таткото на Мелвил. И понеже децата ни са на една и съща възраст, понеже те знаят колко трудно е да се отглежда бебе, понеже знаят колко силна е връзката между майката и детето, виждат в мен мъжа, таткото, който никога не може да замести нечия майка. Мъжът, който никога няма да се справи сам с бебе. Виждам притеснението в очите им. Докато целият останал свят ме възприема като супер баща, те виждат в мен просто един татко.

— Да я сложа ли в торбичка?

Очаквам да видя малка стъклена тенджерка, колкото да стигне за една вечеря. Вместо това тя вади майката на Яна ще ви донесе нещо.

Така гигантска пластмасова кутия от хладилника, пълна догоре с морковено-картофено-тиквена супа, пасирана със съчувствие и грижа.

— Утре се започва.

Прибираме се вкъщи, двамата, с нашата гигантска кутия супа. На следващия ден, когато вземам Мелвил, ми връчват друга пластмасова кутия, този път пълна с морковено-тиквено-спаначена супа.

После отрядът на майките се мобилизира. Прекалено много неща за малкото коремче на едно седемнайсетмесечно момче. Сигурно са се организирали. Имат график на готвене.

В четвъртък, когато излизам от яслата, нося не една, а две малки стъклени тенджерки в чантата си. Майката на Манон старателно е покрила първата с малко парче плат, върху което е написала съставките на супата. Моркови, тиква, зелен боб. Върху втората е отбелязала на лист: „Пюре от броколи, картофи, царевица, чесън и смляно агнешко“. Сигурно е пробвала няколко пъти, внимателно подбирайки цвета на капаците и на малките ластици, които придържат листчетата към тях. Сякаш всичко, което е искала да ни даде — да ми даде, ще прелее от прекалено малката тенджерка и ще се озове върху тази оригами птица, която е оставила вътре в торбата. Сякаш е искала да бъде тук в момента, когато я отварям. Сякаш е искала да бъде сигурна, че дори след станалото, дори въпреки станалото, някой ще се е погрижил за мен. „Добър апетит, Мелвил — от Манон и майка й.“

Тенджерата в петък е от майката на Виктор. Нейният специалитет е леко карамелизиран ябълково прасковен компот. Вътре в торбата, до храната, има бележка с думи на утеха: „Скъпи Антоан и Мелвил, може да разчитате на мен“.

Петък е, освен това денят, в който се предполага да върна съдовете. Директорката на детската градина, която отговаря за планирането на графика за готвене, ми обяснява как са уредени нещата. Всичко трябва да бъде измито, подсушено и сложено в малката торба, която ще взема отново в понеделник, когато си тръгвам от яслата с Мелвил.

Значи такава е организацията. Без да съм казал и дума, майките от градината искат да са сигурни, че всеки ден Мелвил ще яде храна, приготвена с майчина любов.

Когато Елен беше бременна, двамата се заклехме, че ще бъдем най-добрите родители на света. В областта на готвенето отстъпихме от амбициите си и се споразумяхме, че ще бъдем просто добри родители. Мелвил е свикнал с пюрета от магазина. Първата лъжица от супата, направена от майката на Саломе, отива на пода. Втората — на пижамата. Третата — на стената. Тя е и последната.

Мелвил не изяжда дори едно от тези домашно приготвени ястия. Изпразвам пластмасовите кутии в мивката. След като ги измивам, ги връщам в яслата и казвам, че Мелвил е изял всичко.

— Хареса ли му супата?

След кратко утвърдително кимване, леко смутен от малката си „бяла“ лъжа, която няма да навреди на никого, се постаравам да се усмихна широко с усмивката на добре нахранен човек, което доставя радост на майките.

— Да, изяде всичко, до последната лъжица.

И в този момент Мелвил надава малък вик на отвращение.

Оставям ги да продължат с тази малка игра, докато се нуждаят от това. Те искат да дадат малко майчина любов на дете, на което тя липсва ужасно много, и аз го приемам. Какво значение има дали наистина е изял супата, или не? Разбирам, че синът ми, въпреки че никога повече няма да почувства любовта на собствената си майка, ще получи нежността на всички тези други майки, вложена в малките тенджерки, пълни със супа.

Нямам смелостта да им кажа, че Мелвил така и не вкусва тяхната домашно приготвена храна и че не е нужно тези малки тенджерки да идват в къщата ни. Може би е така, защото дори пълни, стоящи на бюфета, тези тенджери подхранват сърцата ни със сладка майчина нежност.