Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (6)

Музиката може да започне

16 ноември

11:00 ч.

Тъкмо се връщам от моргата. Почувствах се добре, когато я видях. Два дни тя бе сама в дълбоката нощ, която терористите бяха спуснали над Париж. Градът на светлините бе унищожен в същия миг, в който очите й се бяха затворили. Толкова големи очи, че виждаха света в неговата цялост. Толкова големи очи, които никога вече няма да видят сина й.

След тръгването ми от моргата имам само една мисъл в главата си: да отида и да видя Мелвил в яслата. Да го намеря и да му кажа, че съм видял майка му и я нося със себе си. Довел съм мама, тя вече не е изгубена, тя е на дланта на ръката ми и ще се прибере у дома с нас.

Но трябва да седна и да изпия чаша кафе със семейството на Елен, да поговорим за това, което предстои: погребението, полицията, психологическата подкрепа… Всички тези бюрократични досадни неща, които замърсяват скръбта. Човек си представя скръбта като нещо чисто, свободно от материални подробности, но погребалната реалност бързо ни завладява. Нямаш време дори да осъзнаеш какво ти се е случило, преди парадът на хора в черни костюми, изказващи съболезнованията си, да започне.

— Трябва да отидеш в погребалния дом. Ако искаш, мога да ти помогна.

Мълчание.

От петък вечерта на практика съм загубил способността си да говоря. Изречения от повече от три думи ме изморяват. Изтощен съм от мисълта, че трябва да съединявам думи, да оформям мисли на глас. И без това съм неспособен да разсъждавам.

В главата ми са тя, която няма да видя отново, и той, за когото трябва да се грижа, и този жужащ шум, който заглушава всичко останало. Отговарям с мълчание дори на най-простите въпроси. В най-добрия случай отговарям на някои хора с ръмжене в различни тонове и дължини, звуци, които им се налага да дешифрират, за да разберат дали съм гладен, дали искам да останат с мен през нощта, дали искам огънче за цигарата си. След като я видях днес, бръмченето е започнало да отслабва и езикът ми се е отпуснал.

— Трябва да внимаваш да не те оберат, сравни цените. Можем да дойдем с теб, ако искаш!

— Ще се погрижа сам за това.

— Някои хора се възползват от смъртта на другите, опитват се да оскубят близките им!

Време е да тръгвам. Трябва да взема бебето.

В колата сме, по пътя натам, когато започва. Зет ми, който ни кара, вижда как краката ми тропат неистово по пода на колата, и казва успокояващо:

— Ще стигнеш навреме в яслата, не се тревожи.

Не стресът да не закъснея диктува тези движения, а думите, които налагат собствения си ритъм. Една след друга или всички едновременно. Те влизат, някои излизат, някои се сблъскват, тези, които остават, викат към другите и всяка една започва да свири някакви ноти. Като моментите преди оркестърът да засвири. Чуваш хаотични звучи, нехармонични, разпокъсани, и после внезапно нотите се сливат и се изкачват по гръбнака ти, все по-гръмко и по-гръмко, до абсолютното мълчание и… музиката може да започне.

Радвам се да го видя отново. Усмивката ми, когато отварям вратата на детската градина, се сблъсква с армия от смутени лица и отпуснати ръце. Той стои там, в средата на нещо, което прилича на Наполеоновата армия по време на отстъплението й от Русия.

Мелвил е единственият в този ден, който отвръща на усмивката ми с усмивка. Единственият в този ден, който вижда, че съм довел майка му със себе си. Тръгваме към къщи по пътя, който обожава, онзи, където вижда най-много пътни знаци — той харесва тези неща, както и книги, музика и обсесивното затваряне и отваряне на врати. Повдига ръце: „Паркирането забранено!“. Вдига ръце отново след по-малко от петнайсет метра… Отново „Паркирането забранено!“ И така нататък…

У дома — обяд, памперс, пижама, дрямка, компютър. Думите продължават да идват. Идват сами, обмислени, премерени, без да съм ги търсил. Те ме намират, аз трябва само да ги приема.

Избирам една, събирам ги заедно, понякога ги разделям и — след няколко минути размисъл — писмото е тук: „Няма да получите омразата ми“.

Поколебавам се за миг, преди да го пусна, после брат ми ме кара да направя това, което не съм правил от два дни.

— Обядът е готов. Ела и хапни!

Нямам време да мисля още. Не изпитвам желание да се връщам към това. Фейсбук, чрез който общувам с някои от приятелите на Елен, на които нямам телефонните номера, е отворен в друг прозорец на компютъра ми. Копирам, вмъквам, публикувам. Думите ми вече не ми принадлежат.