Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (17)

Мама е тук

25 ноември

7:45 ч.

Мелвил току-що изгълта докрай съдържанието на бутилката си. Не е загубил апетита си, въпреки всичко. Седи между краката ми и попиваме утринното спокойствие във все още топлото легло. И двамата се опитваме да удължим удоволствието. Тихичко му пея песнички. Той изброява всички части на лицето ми: „носът на тати“, „устата на тати“, „къде са ушите на тати?“. Никой от нас не желае да напуска утехата на тази сутрин.

Трябва да се приготвяме, да се измием. Преди вземането на душ беше просто вземане на душ: гореща вода, сапун, шампоан. Тази сутрин е приключение и Мелвил е героят в него. А злодеят в историята е странна метална змия, която плиска гореща, вдигаща пара течност от многобройните си усти и е взела тати за затворник. Мелвил трябва да направи всичко възможно, за да ме освободи от това проклятие. Той затопурква извън банята и се връща с план за атака.

Оставя вратата отворена и това му позволява да се пребори с парата, която избягва незабавно.

— Мелвил, затвори вратата, студено ми е!

Първа победа.

Пъха под водата дланите, ръцете, косата си — изобщо всичко, което му хрумва, и така явно ускорява освобождението на своя татко.

— Ще се намокриш целият… Излизай от банята!

Втора победа.

Излизането и замлъкването е единственият начин да бъде привикан отново в битка.

— Мелвил, къде си, съкровище? Ела тук!

Трета победа.

Но неговото тайно оръжие е книжката му с картинки. Металната змия спира да плюе в мига, в който той влиза във ваната с нея.

— Не, не пускай книгата във водата!

Фаталният удар е нанесен. Битката приключва.

Сривам се. Предавам се. Сълзи се стичат по лицето ми. Днес отиваме да видим гроба на майка му.

Вчера Мелвил не дойде на погребението. Прекалено студено, прекалено дълго, прекалено жестоко за малко дете. И без това този момент е нещо, което трябва да преживеем само ние двамата. Преди да отида на погребението, му казах всичко. Че майка му ще бъде погребана, че спомените ни за нея ще живеят с нас, но тялото й ще остане завинаги там долу. Освен това му обещах, че ще отидем да я видим на следващия ден.

И все пак днес, колкото повече наближава моментът, толкова повече ме обзема страх. Боя се, че той няма да разбере. Боя се, че ще разбере всичко. Боя се, че не съм го подготвил както трябва. Боя се, че съм му казал прекалено много. Боя се. Но трябва да отидем.

Очите му са като две топчета за игра, когато ме поглежда, търсейки прошка. Той знае, че не плача заради книжката му. Опитва се да поеме бремето на всичко, което не мога повече да нося. „Но ти си прекалено малък за това, моя любов.“ Една мокра прегръдка е достатъчна, за да го успокои, за да ме успокои.

Трябва да се приготвим. Сред уютно мълчание минаваме през различните етапи на сутрешната ни рутина, един по един. Памперс, дрехи, обувки, яке, прегръдка. Той знае, че днес не е обикновен ден.

Вземам снимка, на която са те двамата. Ще я поставя на надгробната плоча, за да разбере, че мама е тук. Красиви са. В долната част на снимката е нарисувана ракета, биберонът не напуска устата на Мелвил. Главичката му е облегната нежно към Елен, така че бузата му докосва нейната. Съвсем лек допир, достатъчен, за да усети присъствието й. Тя изглежда спокойна, усмихва се вглъбено, очите й се взират доверчиво напред. Времето е наше. На ваканция сме.

Със затварянето на вратата на апартамента в този ден ще оставим цял един живот зад себе си. От сега нататък ще ни е странно, когато сме тук. Място, където не живеем повече. Място, където сякаш никога не сме живели. Малка къщичка вътре в самите нас, пълна е познати ухания, ритуали и навици, място, което обичаме, място, в което се чувстваме добре, но в което вече никога не можем да влезем.

Тропаме, драскаме по вратата, опитваме се да я разбием, но Елен е заключена вътре, сама в нашата празна къща. Ключът е в нея, погребан в парцел Х на гробището в Монмартър.

Днес времето е меко, един облак се разсейва и слънчевата светлина се излива върху гробището като стичащ се от небето мед. Едва вчера от това същото небе се лееше кръв. Ледена кръв, която биеше в такт е нашите стъпки сред тълпата от чадъри, изпълнили широката алея. Днес погребалната процесия е приключила. Двамата крачим към новия си живот.

Мелвил ме държи за ръка. Главичката му едва стига до средата на бедрото ми, но той изглежда толкова голям. Забавлява се за кратко, като скача в останалите след дъжда локви. Страхът ми постепенно се разтваря във водата, която враждебно се плиска, докато Мелвил стъпва с крачетата си в нея. Играта е неговото оръжие, следващата лудория — неговият хоризонт. Децата не се натоварват с проблемите на възрастните. Неговата невинност е нашето опрощение.

Вляво след централното площадче, там е гробът й. Приближаваме. Тук сме. Целият ми живот лежи под краката ми. Вмества се в няколко квадратни метра камък, студ и кал. Колко малък се оказва животът. Слагам снимката сред белите цветя, с които е обсипана надгробната плоча. Като звездни купове, изгрели на нощното небе. Безлунна нощ. Затворена в своето подземие, тя никога повече няма да се появи.

— Мама е тук.

Внезапно Мелвил се пуска от ръката ми. Покатерва се на надгробната плоча. Стъпква розите и лилиите, които не успяват да се опълчат на неговата решителност. Страхувам се, че той я търси. Мелвил продължава да върви през джунглата от съчувствие. Сграбчва снимката. Взема я със себе си. После се връща при мен и ме хваща за ръката. Знам, че я е намерил.

Иска да си тръгваме. Веднага. Никакво мотаене наоколо. Иска да заведе мама обратно вкъщи, с нас. Не споря с него. Иска да го вдигна и да го прегърна. Притискам го силно към себе си. Тя е с нас. Тримата сме тук. Винаги ще бъдем трима.

На връщане виждам локва. Скачам в нея. Мелвил се разсмива.