Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (13)

Правото да потънеш…

22 ноември

9:00 ч.

Току-що оставих Мелвил в яслата. Той не плака. Премествам се леко встрани, за да не ме види, че го наблюдавам зад едно от онези големи стъкла на прозрачната фасада на детската градина. Сградата прилича на голяма купа, в която можем да виждаме рибките, които плуват вътре. Понякога тропаме по стъклото, за да ги накараме да ни забележат. Мелвил вече си играе с музикалната си книжка. Това е пътешествие — в рамките на няколко страници — в света на инструментите. Лама свири на бандонеон, мечка — на балалайка. Лисица във венецианска гондола дрънка по струните на мандолина.

Всички в яслата знаят. Всяка сутрин, когато пристигам, всеки човек, когото виждам, носи маска. Карнавал на мъртвите. Дори да им разкажа приказката за човека, който не е загубил контрол над ситуацията, няма да успея да ги убедя да свалят маските. Знам, че за тях аз вече не съм аз: аз съм призрак, призракът на Елен.

Мелвил обаче си е съвсем жив за тях. Почти веднага щом влезе там, маските падат. Той пристъпва на пръсти, казва ми „довиждане“, усмихва се и един изблик на смях е всичко, което е нужно, за да паднат погребалните маски на дъното на сандъка с играчки.

Време е да се прибера у дома.

Прибирам пощата, преди да се кача по стълбите в апартамента. Едва съм открехнал пощенската кутия и оттам изпадат купища пликове, хартия в различни форми и размери, всичко се разпилява по пода около мен. Има дебели пликове, в които има много дълги писма, нечий цял живот, споделен с мен. Има големи кафяви от твърда хартия с детски рисунки за Мелвил. Има обикновени пощенски картички. За момент поне думите са заменили обичайните купчини със сметки.

Отварям първия плик. Прочитам картичката в него, докато се качвам по стълбите. Мили думи, дошли чак от Съединените щати. На прага на апартамента виждам бележка, оставена от една съседка: „Ако имате нужда от помощ за сина си, не се колебайте да ме потърсите. Вашата съседка отсреща по коридора“.

Слагам писмата на масичката в хола. Цветът на един от пликовете привлича погледа ми. Светлосиво. Послание от една друга епоха. На хартията е гравирано име и адрес. Името на човека е Филип. Представям си сивокос джентълмен, седящ на писалището си. Зачитам се в думите. Той е реагирал на посланието, което написах във Фейсбук. Писмото му е красиво. Усещам се приютен, сгушен в този плик, в който слънцето сияе. После, в края на страницата, като подпис — следните думи: „Вие сте този, който бе наранен, и все пак именно вие ни вдъхвате смелост“.

От разстояние човек винаги остава с впечатлението, че преживелият някакво бедствие е герой. Знам, че не съм. Бях поразен от ръката на съдбата, това е всичко. Тя не ме попита какво мисля по въпроса преди това. Не пожела да разбере дали съм готов. Дойде да вземе Елен и ме принуди да се събудя без нея. От този момент се изгубих: не знам къде отивам, не знам как да стигна дотам и вече не може напълно да се разчита на мен. Мисля си за Филип, автора на това писмо. Мисля си и за другите, които ми пишат. Искам да им кажа, че се чувствам пометен от собствените си думи. Дори да се опитам да се убедя, че те са мои, не знам дали ще успея да живея според тях. С всеки следващ ден мога да потъна напълно.

И внезапно ме обзема страх. Страх, че няма да отговоря на очакванията на хората. Дали вече няма да ми е позволено да проявявам слабост? Да имам правото да изпитам гняв. Правото да бъда смазан. Правото да бъда уморен. Правото да пия прекалено много и да пропуша отново. Правото да се срещам с други жени или да не се срещам с други жени. Правото да не обичам отново, никога. Да не съградя наново живота си и да не пожелая да имам нов живот. Правото да не ми се играе, да не искам да ходя в парка, да не искам да разказвам приказки. Правото да допускам грешки. Правото да вземам лоши решения. Правото да нямам време. Правото да не бъда тук и сега. Правото да не съм забавен. Правото да съм циничен. Правото да имам лоши дни. Правото да се будя късно. Правото да закъснявам да вземам Мелвил от яслата. Правото да оплесквам „домашно приготвените“ храни, които се опитвам да забъркам. Правото да не съм в добро настроение. Правото да не казвам всичко. Правото да не говоря никога повече за това. Правото да бъда обикновен. Правото да се боя. Правото да не знам. Правото да не изпитвам желание за нищо. Правото да не съм виновен.