Антоан Лейри
Няма да получите омразата ми (12)

Връх на пръстче

21 ноември

17:30 ч.

17:30 е най-тежкото време от деня за нас. Това, което ни се иска да заличим от дните си. Промеждутък между два часа, напълно безсмислен. Разходката е свършила. Вечерята още не е готова. Мелвил е прекалено възбуден, за да си играе. Аз съм прекалено уморен, за да съм внимателен. И двамата сме отегчени. Избягваме се взаимно, следим за настроението на другия. Кой ще се предаде първи? Иска ни се времето да ускори своя ход.

18:30, най-накрая.

— Време за къпане!

Лицата ни грейват, когато го обявявам тържествено и гордо. Къпането е преживяване, което и двамата обичаме да споделяме един с друг. Мелвил е малка рибка в аквариум. Аз съм момчето, което притиска носа до стъклото си, за да го наблюдава как плува. Понякога потапям пръстите си във водата, за да си поиграем. Той изплува на повърхността, за да ги захапе, и се кикоти от удоволствие. Тревогите от деня потъват бързо на дъното на ваната. Създават утайка от страхове, сълзи и безпокойство, които се завихрят и се оттичат заедно с водата в сифона на ваната.

Без нея не е същото. Този момент бе за нас тримата. Ритуал. Държах Мелвил здраво, докато Елен го миеше. След това си играехме, плискахме вода навсякъде, смеехме се.

Днес не се смеем много. Държим се така, сякаш… Сякаш това все още има някакво значение без нея. Понякога съм изпълнен с полуочакване тя да се появи. Казвам си, че ще отвори вратата на банята и ще се присъедини към нас. Ще започне отново да пее.

— Време е за излизане!

Малката ми рибка се гърчи в ръцете ми. Разстроен е. Тя бе тази, която се грижеше за него, когато той излизаше от банята. Имаха си свой танц с деликатна хореография.

Ръцете й се плъзгат по невинното му малко телце. Той свива пръстите си щастлив, че тя го гъделичка така. Тя допира носа си към пъпчето му, тази малка връзка между тях. Той се засмива също както когато тя го гъделичка. Тя сресва косата му така, както малко момиченце реши косата на куклата си. Гърдичките му се пъчат от гордост заради цялото това внимание, с което го заливат. В края на този танц двамата партньори се разделят с целувка.

Днес научавам нова стъпка. Трябва да изрежа ноктите на ръцете му. Никога преди не съм го правил. А този път не мога да чакам Елен да се върне. Поставям го в скута си. Той не се върти. Вземам малката му ръчичка в своята и приближавам ножичките, колебаейки се с кой пръст да започна. Той размърдва пръсти нетърпеливо. Отрязвам първия нокът.

Вик раздира възцарилата се преди това тишина.

Поглеждам го, за да се успокоя. Той се взира изненадано в мен. Аз съм този, който е извикал.

Отрязал съм връхчето на палеца му. Не трябваше да започвам с палеца. Почувствах, че нещо се съпротивлява на острието, но продължих да натискам. Оглеждам ръчичката му. Всъщност съм отрязал малко парченце кожа. Палецът му, който за миг си бях представил, че съм ампутирал, е непокътнат, но връхчето е оголено, сурово. Не кърви. Пъхам палеца му в устата си. Имам чувството, че това, което усещам да тупти между устните ми, е сърцето му. Малко сърце, два пъти наранено.

Ами ако си е помислил, че искам да го нараня? Че съм го направил нарочно! Ако вече се бои от мен? Инстинктивно се оглеждам. Търся я. Тя не е тук, за да ме успокои. Не е тук, за да ме напътства. Не е тук, за да поеме нещата в свои ръце.

Световъртеж от самота. Сам съм. И трябва да се справя с още девет пръстчета. Срамувам се. Чувствам се толкова малък. Като дете, което иска да си играе на татко, но не знае правилата. Но това е игра за възрастни и аз загубих в нея. Порязах палеца му. Искам да се откажа, да се пъхна под леглото и да се скрия. Копнея за онези ръце, в които и аз самият мога да поплача. За онези ръце, които могат да направят това, което аз не мога, защото съм твърде малък. Не съм готов за това.

Мелвил все още се взира в мен, все по-изненадан. Не плаче. Не се бои. Той е тук. Аз съм тук. Ние сме един отбор. Двама приключенци. Той очаква да довърша това е рязането, за да може да си играе.

Опитвам отново и оставам с впечатлението, че той ме напътства. Виж, тати, направи го така. И се справяме. Отрязаните нокътчета падат едно по едно на пода.