Нийл Шустърман
Косачи (13)

12.
Няма място за посредственост

Понякога, когато бремето на работата ми стане непосилно, започвам да съжалявам за всичко, което сме изгубили, когато сме победили смъртта. Мисля си за религията и как, след като сме станали свои спасители, свои собствени богове, повечето представи, в които сме вярвали, са изгубили значението си. Какво ли щеше да бъде съществуването ни, ако вярвахме в нещо по-велико от самите нас? Ако приемахме несъвършенствата и виждахме това, което никога няма да можем да бъдем? Сигурно би било успокояващо. Вероятно и плашещо. Навярно тази идея е извисявала хората, но също така е оправдавала какви ли не злини. Често се чудя дали ползите от вярата уравновесяват жестокостите, които тя може да причини.

Съществуват тонални култове, маскирани зад зебло и звукови вибрации, но като много други прояви в нашия свят, те търсят прилика с онова, което е било някога. Не се гледа сериозно на ритуалите. Съществуват единствено за да накарат течащото време да изглежда значимо и важно.

Напоследък съм заинтригувана от тонален култ в моя квартал. Един ден отидох до сборището. Задачата ми беше да прибера член на паството на култа — мъж, който още не се беше подлагал на подмладяване. Изпълняваха така наречената „резонантна честота на вселената“. Един от тях ми обясни, че тонът е жив и хармонията в него ще ни донесе вътрешен покой. Чудя се откъде ли са взели огромния камертон, който се явява символ на силата, или просто участват в някаква обща шега?

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

— Форумът на Косачите е единственият автономен орган в целия свят — обясни Косач Фарадей. — При все че останалата част от него се управлява от Бурята, това не се отнася за Форума на Косачите. Точно затова провеждаме конклав три пъти в годината и там водим диспути, разглеждаме политиката си и скърбим за онези, чийто живот сме отнели.

Оставаше по-малко от седмица до Пролетния конклав, който щеше да се проведе през първата седмица на май. Роуан и Цитра бяха научили достатъчно за Форума на Косачите, за да знаят, че всички двайсет и пет региона в света организират конклавите си в един и същи ден и че в техния има точно триста двайсет и един Косачи, които обхващаха сърцето на Севермериканския континент.

— Конклавът на Средмерика е важен — каза им Косач Фарадей, — тъй като там до голяма степен се определят тенденциите за целия свят. Има поговорка, според която „щом се случва в Средмерика, ще се случи из цялата планета“. Върховните Косачи от Глобалния конклав винаги ни държат под око.

Косач Фарадей предупреди, че на всеки конклав ще бъдат подложени на тестове.

— Нямам представа какво ще е естеството на тези първи тестове и поради тази причина трябва да сте възможно най-добре подготвени във всички аспекти на обучението си.

Роуан осъзна, че има милиони въпроси за конклава, но ги запази за себе си. Остави Цитра да пита, най-вече защото Косач Фарадей се дразнеше от въпросите и така и не им отговаряше.

— Ще разберете всичко, което трябва да знаете, щом стигнете там — поясни Косачът. — Засега вниманието ви трябва да остане съсредоточено върху тренировките и учението.

Роуан никога не се беше проявявал като отличен ученик, но поведението му беше напълно умишлено. Ако се справяш твърде добре или твърде зле, привличаш внимание. Колкото и да мразеше ролята си на маруля, тя влизаше в зоната му на комфорт.

— Ако само опиташ, нямам съмнение, че можеш да бъдеш най-добрият в класа — беше му казал учителят по естествени науки, след като Роуан постигна най-висок успех на изпита между двата срока миналата година. Беше го направил само за да провери дали е способен. След като се беше убедил, не виждаше особен смисъл да повтаря постижението си. Причините бяха много и не на последно място стоеше невежеството му по отношение на Косачите, преди да приеме обучението. Беше убеден, че ако се справя блестящо, ще се превърне в мишена. Говореше се, че приятел на приятел бил прибран на единайсет години, тъй като бил най-умният петокласник. Не беше нищо повече от градска легенда, но Роуан повярва достатъчно силно, че да предпочете да стои в периферията. Чудеше се дали и други хлапета изостават заради страха от Прибирането.

Нямаше голям опит в старателното учение. Откри, че е уморително и че съществуват още много дисциплини освен химия на отровите, постмортална история и воденето на дневник. Имаше металургия, свързана с поддръжката на оръжията, философия на смъртността, психология на безсмъртието и литература на Форума на Косачите — от поезия до мъдрости, открити в дневниците на прочути Косачи. Разбира се, също и математическа статистика, на която Косач Фарадей силно разчиташе.

Нямаше място за посредственост, особено с оглед приближаването на конклава.

Роуан все пак зададе един въпрос, свързан с предстоящото събитие:

— Ще бъдем ли дисквалифицирани, ако се провалим на тестовете?

Фарадей помълча за момент, преди да отговори.

— Не. Но има последствия.

И все пак не им сподели какви са те. Роуан заключи, че незнанието е по-ужасно от алтернативата.

Едва няколко дни преди конклава той и Цитра останаха до късно вечерта да учат в оръжейното помещение. Роуан взе да задрямва, но бързо се събуди, когато Цитра затвори със замах някаква книга.

— Мразя това — заяви тя. — Церберин, самакитка, кониум, полоний… всички тези отрови са се смесили в главата ми.

— От подобно нещо човек определено би умрял бързо — отбеляза Роуан и се ухили самодоволно.

Тя кръстоса ръце.

— Ти научи ли си отровите?

— Трябва да знаем само четиридесет до конклава — отговори той.

— А ти запамети ли ги?

— Ще го направя — увери я той.

— Каква е молекулярната формула на тетродотоксина?

Искаше му се да я игнорира, но откри, че не може да отхвърли предизвикателството. Вероятно част от състезателния й дух се беше прехвърлил върху него.

— C₁₁H₁₇N₃O₆.

— Грешка! — отсече тя и го посочи с пръст. — O₈ е, не O₆. Провали се!

Опитваше се да го подразни, за да не е единствената ядосана. Роуан не възнамеряваше да се хваща на въдицата й.

— Предполагам, че е така — отвърна и понечи да се върне към уроците си.

— Не си ли поне малко притеснен?

Той пое въздух и затвори книгата си. В началото на обучението си при Косач Фарадей Роуан намираше, че истинските книги на старата школа са отживелица, но с времето осъзна, че в отгръщането на страниците има нещо много удовлетворяващо — благодарение на Цитра двамата почувстваха емоционалния катарзис от затварянето на томовете със замах.

— Разбира се, че съм притеснен, но ето как виждам положението. Знаем, че няма да ни дисквалифицират, и вече сме наясно, че няма да станем субекти на Прибирането. Освен това ще имаме още два шанса да поправим всяка издънка, преди единият от нас да бъде избран. Каквито и да са последствията от допуснатите грешки в първия кръг от тестовете, дори някой от нас да се провали, ще се справим.

Цитра се отпусна в стола си.

— Аз не се провалям — натърти, но не звучеше особено убедена в думите си.

Така се беше нацупила, че на Роуан му се прииска да се разсмее, но не го направи, тъй като знаеше, че ще я вбеси. Всъщност му харесваше начинът, по който тя се вбесяваше, но имаше прекалено много работа, че да си позволи емоционално разсейване.

Роуан остави книгата си по токсикология и извади онази, в която бяха описани различни оръжия. От тях се изискваше да могат да разпознават трийсет различни вида, да умеят да боравят с тях и да познават историята им в подробности. Роуан се тревожеше от това много повече, отколкото от отровите. Хвърли поглед към Цитра и тя го забеляза, затова се постара да не я поглежда отново.

Тогава тя неочаквано промълви:

— Би ми липсвал.

Роуан вдигна поглед, а тя отмести своя встрани.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че ако дисквалификацията бе част от правилата, щеше да ми липсваш, в случай че не си наоколо.

Прииска му се да хване ръката й, отпусната на масата. Но масата беше голяма, а дланта й беше твърде далеч и щеше да изглежда прекалено странно. От друга страна, ако седяха по-близо един до друг, би било истинска лудост да направи подобно нещо.

— Но не е част от правилата — отвърна той, — което означава, че при всички положения ще ти се наложи да прекараш с мен още поне осем месеца.

Тя се усмихна широко.

— Да. Убедена съм, че дотогава ще ми се повдига от теб.

За пръв път на Роуан му хрумна, че е възможно тя да не го мрази толкова, колкото му се струваше.