Иван Вазов
Казаларската царица (69)

XXXIII
Неиздържана борба

Сутрешният ден, неделя, захващаше ясен и ветровит. Цонка, станала рано, се бе облякла и седеше замислена, но спокойна до прозореца си. Камбаната на „Свети Крал“ биеше вече за втора черква. Цонка погледна часовника си и каза:

— Минува десет часът. Сега се е захванало венчаването в Княжево.

И тя въздъхна.

При всичко това, девойката изглеждаше бодра. От вчера, след изпращането на Милка, тя се чувствуваше подигната нравствено от нейните ободряющи думи; тя се усети силна да се бори с предубежденията на обществото, немилостиво към ония, що падат жертва на неговия егоизъм и безсърдечие. Тя помисли, че честният и независим труд, чрез който изкарваше прехраната си, нямаше в себе нищо унизително и вместо да й повреди, трябваше да й спечели съчувствие и забрава на миналото.

Това щастливо състояние на духа трая до обед. Грубата действителност тури на нови изпитания мъжеството й. Когато се бе изправила до прозореца, тя съгледа, че един куп момци на пътя, зле облечени и с безочливи лица, гледаха към нея и си разменяха весело някакви думи, очевидно отнасящи се до Цонка. Тогава я обзе ново малодушие и тя се махна от прозореца, пламнала от срам.

Трябваше й няколко време, за да се успокои и чрез разсъдъка да си повърне малко смелост. Беше нужно да иде при Фотина, по неотложна работа. Тя се реши да излезе. За да избегне срещи и внимания, тя заобиколи из по-малолюдни улици. Но в гостилницата им не намери ни Фотина, ни мъжа й. Тя почака около половин час напразно и тръгна да се завърне по същия начин и през същите улици.

На завоя на една улица тя видя Трайчева, че замина на пайтон с един стар и пълен господин с бели мустаци. Той беше тъст му, но Цонка го не познаваше. Те се връщаха от владиката, когото бяха поканили да служи при брака. При вида на тоя човек, виновник на падането й и страданията й, край чувството на ненавистта, тя усети пак талаза на затаената и нагло пробудената оназ вечер любов. Тя носеше в утробата плода на неговата. Тя се развълнува пак. Тоя красив момък, който се мярна, без да я види, и изчезна, остави буря в душата й… Тя си спомни думите на Фотина… Как лесно е да се говори за забравяне, за изхвърляне из сърцето образ, с нажежено желязо отпечатан там! Не, Фотина не е любила тъй!… И при всичко, че съзнаваше, че това чувство беше престъпно вече, унизително в душата й, тя не можеше да го унищожи, да го задуши. Тя усещаше, че то е срамно, но тя го усещаше.

После пак си припомни завчерашното й изстъпление на сцената, когато хвърли писмото връз Трайчева. Тя се каеше и мъчеше за това. Тя се надяваше пак, тя искаше да вярва — любовта вярва! — че захвърлянето й от Трайчева се дължеше на някаква клевета въз нея, повярвана от него слепешката, без да й даде възможност да се оправдае; тя сега се блазанеше, че ако го срещне и му докаже заблуждението му, може би той, покъртен внезапно, да я прибере и тя да си намери пак мъжът, а детето й баща си. И тя се осъждаше за завчерашното си изстъпление, готова на колене да му иска прошка. И тя галеше в болната си душа тая свирепа самоизмама.

— Трябва да умра — каза си тя, — друго спасение няма.

Тя вървеше мрачна и навъсена, не гледайки никого, навела глава към земята, углъбена в мислите си. И пак се мяркаше на ума й образа на плачущата й сестра вчера и майчиният й образ, облян със сълзи и смъртна тъга, и бащиният, и лют и яростен — които тя бе видяла с въображението си… И между тях — пак коварното лице на Трайчева, насмихнато и хубаво, немилостиво хубаво и нагло… Край нея минуваха хора, но тя никого не видеше. Само веднаж дигна очи и погледна едни минувачи. Те я изгледаха внимателно и чу или й се стори, че си казваха: „Ето тази е Цонка Хрусанова!“. Подир припадъка й на сцената, който привлече въз нея вниманието и клюките градски, ней се чинеше, че всичко, каквото види, говори, върви из улицата, се занимаваше с нея, шъпнеше името й, повтаряше историята й злорадо. И тя повече и повече се изгубваше, гузна пред всекиго, като престъпница, която се крие от подозрителните погледи на полицейските агенти.

Тя разбираше, че се е лъгала върху себе си, върху степента на мъжеството си в световната борба. То липсваше на характера й. Душата й не бе направена от метал, а от крехък кристал. Тя чувствуваше сега това.

При представлението на Отело тя се усещаше по-бодра на сцената: светлината на ламбите пред нея й пречеше да види добре лицата на зрителите, които не я познаваха. При това, тя беше цяла погълната от ролята си. Но при дневната виделина тя виждаше и я виждаха ясно. Тя забележваше сега израженията на очите, улавяше иронията по лицата, тълкуваше лекото мърдане устните на срещнатите. Говорът на минувачите й се чинеше, че се докосва до нейното минало и срам, шептенето — повече я плашеше…

И тя вървеше.

Когато, тъй замислена се озова на улицата, която води право на гостилницата й, някой я хвана за ръката. Тя се стресна и погледна. Видя Иванова първа. Актрисата имаше или й се стори, че има сияюще лице.

— Къде сте биле, госпожице? — попита я Иванова първа.

Цонка й обади, поклони й се и поиска да продължи пътя си.

Но Иванова първа я извика:

— Ах, знайте ли? Чува се за една неприятност на сестра ви?

— Що се чува? — попита сепнато Цонка.

— Господин Бранков й върнал!

Цонка се обля с огън.

— Може — каза тя, — сбогом! — И тръгна пак.

Подир това известие тя усети, че й се подгъват краката, ушите й бучаха.

— Върнал й, върнал й! По моя причина е върнал! — шушнеше си тя. — Моето безчестие направи жертва и Милка, то ще направи и други… Защо живея? Защо не умрях?

И тя вървеше и мислеше.

Играта на случаят с една зловеща последователност продължаваше да й изпречва на пътя нови и по-нови причини за страдания.

Тя пак дигна очи, та погледна напред.

Две добре облечени млади госпожи, всяка водейки за ръка детенце, я гледаха и си приказваха. Те приказваха за нея, защото я гледаха. Тя ги позна и двете: бивши съученички нейни. Такива свободни и щастливи! Как й се поиска да им се поклони, но не дръзна, извърна се с пламнали бузи от смущение и избяга нататък, чувствувайки техните ухилени погледи, че я стрелят в гърба…

— Боже, боже! — изпъшка тя отчаяно.

После прибави:

— Женени вече… и честити, и почитани… А аз? Защо се лъжа с оная мисъл? То никога няма да стане, никога! Невъзможно е… Аз съм луда, та мислех това!… А това, в утробата ми — като мене и то ще носи през цял живот петното, майчиното си петно. Ще го родя с мъки, за да ме проклина в мъки!… Като моя срам и неговият няма да има край… Фотина ме въздържа тогава. Но какво е смърт? Един миг, точка на ад живот!

На плочника пред гостилницата тя се срещна с куп мъже и жени. Някои се сбутаха — тя забележи това — и се извърнаха към нея. Тя сега ясно чу думите, тихо разменени между един господин и госпожа:

— Тая ли е?

— Тя.

— Сестра на другата?

Цонка се пъхна във вратата на гостилницата, като дупната в гърба с нажежен шиш. „Приказват за разгодявката на Милка. Цял град сега приказва за това!“ — пошушна си тя.

Като отиде по-навътре, неволно се извърна, за да види дали гледат пак към нея. В тоя миг съгледа, че на отсрещния плочник минуваше бързо Бранков и главите се бяха обърнали към него. Тя погледна часовника си.

— Два часът: той тук!

После пошушна мрачно:

— Да, повърнал е. Сватба няма.

Студена пот обля челото й.

Тя не усети как се качи по стълбите и как се намери в стаята си.