Иван Вазов
Казаларската царица (62)

XXVI
Вечната загадка

Цонка дойде съвършено на себе си чак сутринта, след един укрепителен сън в стаята си, дето я бяха докарали с пайтон.

Като отвори очи, тя видя Фотина, прекарала нощта тука, че четеше една роля. Тя подигна глава и погледна на масата. Лицето й още беше бледно.

— Няма ли писмо от кака? — попита тя.

— Няма. Добре ли си?

— Благодаря, добре. Човек не е ли идвал поне да пита за мене?

— Никой.

Цонка климна глава скръбно.

— Отхвърлиха ме всичките! — изпъшка тя ниско.

— Аз не ща да те съдя, Цонке, за снощната случка — подзе Фотина благо.

— Ох, имаш право да ме съдиш.

— Но ми стана чудно, че ти тъй още силно помниш. А аз вярвах, че си се умирила вече, като беше отдала всичкото си внимание на театъра и беше презряла оногова… Но по-добре да не говорим за това.

— Можем да не говорим, но аз все помня — каза тъжно наведена Цонка, като си отмахна назад една струя от косата, увиснала над челото й.

— Кое помниш: подлостта му или него?

— И едното, и другото.

— Ти ужасно ни уплаши, ние се боехме за живота ти. Бедният Денков просто плачеше.

— Как, господин Денков? — попита стреснато Цонка.

— Да, той помага за свестяването ти, той докара кола и заедно те отнесохме тука. Ти бе в несвяст, не видя каква симпатия ти показа… Колко се каеше, че прибързал да ти препрати писмото снощи! Той не знаел, че ще ти причини такава мъка…

Цонка си затули лицето безмълвно.

Вратата се отвори. Влезе слугата и подаде на Цонка една визитна карта.

— Александър Денков! — прочете тя учудена картичката.

— Да дойде ли тоя човек? Чака в кафенето — каза слугата.

Цонка остаяше нерешителна.

— Момче, почакай навън — каза Фотина.

Слугата излезе.

— Цонке — обърна се тя към девойката, — вчера не сколасахме да поговорим за това. Този Денков те е любил, истина ли?

Цонка клюмна скръбно с глава в утвърдителен смисъл.

— Разбрах, че те е любил… Той трепереше, когато говореше за тебе… А снощи, когато те видя примряла, ти не можеш си представи страданията му. Няма Трайчевата хубост, но каква добра душа! Какво благородно сърце!… Ти си сбъркала, сестро. Колко е добър! Ти си сбъркала, бедна сестро…

Цонка не отговори, тя гледаше надолу и преобръщаше картичката в ръката си.

— И чуваш ли? Той пак те люби! Ето истинска любов…

Челото на Цонка се затъмни.

— Фотино, извини ме пред него.

— Но приеми го за една минута. Постегни се — той ще почака малко.

— Не мога, сестро, уморена съм още, разтревожена съм. Помоли го да ме извини, ще се видим друг път.

— Както щеш — каза Фотина сухо и излезе.

Цонка мълчеше и гледаше картичката. В очите и изплуваха сълзи.

Фотина се върна.

— Домиля ми за него, ти се отнесе жестоко — каза тя недоволна. — Питаше за здравето ти.

Цонка си затули очите.

— Аз не съм достойна за това внимание.

— Но той те люби, значи, всичко прощава и забравя — каза Фотина внушително.

— Аз си не прощавам, сестро — пошушна тя горчиво.

Фотина я гледа няколко време в недоумение.

— Знае ли, че не бях венчана с Трайчева?

— Не.

— Знае ли, че съм тежка?

— Не.

— Ох, не ми говори, Фотино!

Тя пак си затули очите.

— А знаеш ли какво аз ще ти кажа? — подзе енергически Фотина. — И ако познаеше тия неща, пак не би отстъпил от тебе. Тъй ми се видя, че тоя момък, и такава, каквато си, би те взел.

Цонка махна с ръка.

— Но мисли за бъдещето, Цонке! Един такъв младеж, който те обожава… Мисли, сестро… Всеки ден не се явяват такива. Повечето, които ще срещнеш, са като Трайчева или по-лоши и от него… И как можеш още да се вълнуваш и стряскаш от вида на тоя мръсник… та стана тоя скандал снощи!

— Да, аз ви напакостих — изпъшка Цонка. — Но нямах сила да се удържа, като го видях. И при все това…

Тя млъкна.

— Какво щеше да кажеш?

— Ох, недей, Фотино…

Фотина я погледна зачудена.

— Говори, Цонке!

Цонка сключи ръце и прошушна:

— И при всичко това…

Фотина напрегна слух.

— Аз пак го обичам — промълви Цонка.

— Как?

— Против волята си, сестро, аз го обичам, като го мразя ужасно.

След тая тежка изповед сълзи рукнаха из очите й.

Фотина избухна:

— Как, обичаш го?! Ти го обичаш? Знаеш ли аз на твое място какво бих сторила? Бих го простряла мъртъв и стъпкала с краката си такъв вагабонтин. Бих му изпила кръвта. Ето, не обичам такива сламени сърца… Ти имаш сламено сърце… Такива хора са родени само да страдат… Който не може да мрази, той не може да се бори… Той е обречен жертва да стане на подлеците… Ти снощи не доигра, за да представиш удушването на Дездемона от Отело… Като те гледах на сцената, аз си казвах, че тъкмо такава е била Дездемона: милостива, слаба, нежна, неизлечимо влюбена, с една реч — сламено сърце. Е, добре да ти кажа, аз презирам тая жена. Тя видеше, че Отело побесня, и пак го обичаше, чакаше да я убие и молеше, вместо да му удари плесници и да го прати по дяволите. А твоят Отело е сто пъти по-чер от мавърът.

— Ох, недей, Фотинке!

— Чувай, ти това никому да не смееш да кажеш, че ще те презират. И аз ще те презирам, ако го не изхвърлиш тоя звяр из сърцето си, както изхвърлят една смрад на купището.

— Презирай ме, Фотино, аз заслужвам това…

И сълзи рукнаха из очите й.

Действително, Цонка беше повече нещастна, отколкото изглеждаше. Снощният припадък на сцената беше следствие на един нравствен удар, ненадеен и гръмоносен. Тя дотогава не знаеше, че Трайчев е в София, тя още по-малко знаеше, че той се жени за друга. Тя носеше в душата си незаздравели съвсем раните от свирепия му егоизъм и гнусно коварство, и пак — по непонятни за самата нея причини в душата си таеше смътни и безумни надежди, че той може би ще се върне към нея! Това грубо заслепление, тая рабска и сюблимна готовност да прости и да забрави можеха да се обяснят само със сляпата, вживялата в организма й любов към Трайчева. При познаването снощи Трайчевата ръка в надписа на плика тя трепна от горната смътна и безумна надежда. Но изтегли само банкнотите, без да има прибавено там нито думица от Трайчева. „Плаща ми със стоте лева безчестието!“ — издума тя, жигосана като от светкавичен устрел, и в това душевно състояние излезе на сцената. При случайното виждане Трайчева тя в един неудържим избух от бяс, скръб и отчаяние му хвърли в лицето плика с банкнотите и примря. После тя не помнеше какво стана…

Фотина ходи няколко време из стаята, раздражена, като бъбреше със зъбите си проклятия.

Цонка също мислеше. По развълнуваното й лице личеше, че някаква нова мисъл я завладя. Внезапно очите й светнаха от решителност.

— Фотино — каза тя, — аз искам да видя Трайчева.

— Как? — И Фотина се изправи като истукана.

— Аз искам да се видя с Трайчева, аз искам да се обясня с него… — каза тя с внезапна енергия. — Върху ми са били хвърлени гнусни клевети, той ги е повярвал и в гневът си ме напусна. Аз имам право да се защитя… Може би той и очакваше такава постъпка от мен…

— Луда ли си?

— Разбери, Фотино, че аз нося в утробата си от три месеца дете от него! — изкряска Цонка в самозабрава. — Какво ще правя с едно незаконородено дете? Какво ще стана и аз? Той ми е мъж, чуваш ли?

И тя стана да се облича.

Фотина я гледаше поразена от скръб. Тя знаеше, че Цонкината постъпка беше безполезна и безумна и че Трайчев имаше сватба в неделя, което тя грижливо криеше от нея. Това откритие би било нов смъртен удар за Цонка.

— Чакай! — каза тя. — Аз ще ида по-напред! — И тя си тури паларията.

— Иди — каза Цонка отпаднала и седна.

Фотина излезе. Тя вървеше бързо из улицата, без да знае добре какво ще иска от Трайчева и без да вярва в нещо добро от него. Но тя сега усещаше страшна потребност да му издума, да го смаже с погледа си, да му покаже юмрука си.