Иван Вазов
Казаларската царица (6)

VI
Борба

През прозорчето се замяркаха, летящи, светилата на гарата и буфета, после тъмните силуети на дърволяка в градината, после другите здания, влагалища, хамбари, влакове на гарата и след тях — голите ридове на юг, зад които се крие Горня Оряховица.

Двама в купето, пътниците наши се чувствуваха щастливи.

Беше вече единайсет часът през нощта. Гърмежът на влака ехтеше в дълбоката тишина на осветленото поле и проникваше сега по-слаб в купето, на което прозореца, по просбата на Милка, Бранков бе затворил.

— Наистина, ние имахме щастие тая нощ да не бъдем притеснени — забележи пак Милка.

— Вие водите щастието със себе си… И аз не знам кой други би заслужвал повече да му се усмихва щастието…

Милка се изсмя.

— Защо се смеете?

— Не на вашият комплимент, който е…

— Лъжлив?

— Не: мил… Мен ме разсмя одевешното ви възмущение против Николаева. Може би сърцето ви подсказа вярно… Знаете ли, че той беше някога влюбен в мене? — И Милка се пак засмя, като показа чудните си бисери.

— Влюбен? — попита Бранков, изненадан от тая внезапна откровеност на момата.

— И страшно. Искаше ме, заплашваше да ме граба, да се убива и прочие лудории.

— И свърши да се ожени за друга?

— Как искате, аз тогава бях още твърде млада. Не бях живяла още.

— Само за това отказахте.

— За по-важна причина: аз го не любех.

— А!

— Ние бяхме много добри колеги, приятели. И както видите, останахме пак такива. Одеве ние се смяхме с него, като си наумихме малкия му нещастен романец. Момата, която взе, беше една богатска дъщеря, та и той сам имаше добро положение, както и сега е добре.

— И дали е щастлив?

— Каза ми, че е напълно щастлив с тая си жена.

— Толкоз по-добре за него.

— Да, толкоз по-добре. Ако бях пристанала на молбите му, щях да го направя нещастен.

— От какво заключавате това?

— Защото и сега чувствувам, че нямаше да го обикна с женска любов и нямаше да му скрия това. Аз имам порокът да не мога да лицемеря; но вие, господин Бранков, имате друг един порок, и злощастен порок — усмихна се Милка, като скръсти ръце на пояс и си облегна небрежно главата на стената.

— Да беше само един, госпожице…

— Лош порок, ви казвам: вие сте ревнив. Знаете ли какво беше отговорил Фламарион, когато го попитали коя обсерватория притежава най-увеличителното стъкло на света? Той отговорил, че такова стъкло обладава ревността…

— Отде разбрахте, че съм ревнив? — попита пак Бранков, изчервен.

— На, преди малко, одеве… — И тя го гледаше с оня нежен и властен поглед, на който Бранков неведнаж изпита силата тая вечер.

Той се смути, па прибърза:

— Одеве? То беше досада, гняв, неприятно чувство…

— Досада, гняв, неприятно чувство — повтори момата натъртено, — че се вмъкваше в обществото ви с една дама чужди човек… млад човек… На прост език всичките тия чувства сбрани се казват ревност. Не е ли тъй?

Дяволита усмивка играеше по устните й. Очите й падаха на него изпитателни, бляскави, влажни. Той не можа да издържи стрелите на тоя поглед и смутен извърна се машинално към прозорците на коридорчето. Тогава съгледа чак две мъжки глави, обърнати към тях с любопитство. Той се намръщи. Милка стана.

— Вий желаете да починете? — попита я Бранков.

— Не още… Ох, душно… Не бива ли да отворим прозореца?

— Да, хубаво е — отговори Бранков и свали стъклото.

— Да погледнем пак на тая прекрасна лунна нощ. Елате!

Тя отиде при прозореца и стори място на момъкът, за да могат да гледат заедно.

— Моят блян е природата, господин Бранков. Блян, каква хубава и поетична дума!… Знаете ли какво мечтая понякога? Да се изкача на челото на един висок, висок планински връх. Оттам захласната да гледам величието на вселената. Нали очарователно?

— Това е и мой блян. Но за да бъде съвършен, необходимо е още едно условие.

— Какво? — попита девойката с любопитство.

— Нужно е… — Бранков сдъвка думата си.

Милка се усмихна.

— Да ви кажа аз каквото не доизказахте? Нужно е още там… една близка душа, с която да споделя човек възхищенията си.

— Да… — пошушна той.

Те замълчаха.

Навън влакът хвърчеше из някаква хълмиста и гориста местност с големи черни сенки в усоите и падините. Синкаво, димно сияние осветяваше застоялата в молитвена тишина природа. Дълбок дъх от поезия плуваше из тоя нощен въздух, в тоя покой на пространствата и нещата, нарушаван монотонно от шума на влака. На юг, зад гористите рътове, вдън кръгозора, се мержелееше вълшебно гърба на Балкана, призрачен и неочертаем в далечността. Луната плуваше с царственото си тихо величие по свода, насипан със Звездици; тя лееше, заедно с лучите си, омая, сладостна мечтателност, копнеж за неща тайни и неземни…

Очите на двамата млади сбираха погледите си в нейното златно търкало, може би и мечтите си.

— Ох, как е сладък живота, как е сладко да се диша в поезията на лунната нощ! — продума Милка ниско, като на себе си, и въздъхна. Те пак замълчаха и гледаха. Ветрецът подухваше космите по челото й, които пак идеха да галят Бранковото лице. На времена, когато влакът правеше завой, девойката си извръщаше лицето напред, за да види летящий паравоз, като блъвнуваше из комина си стълпове пламък във въздуха, и тогава главата й се долепяше почти до устата на момъка и той леко, крадешком целуваше косата на тила й. Дохождаше му припадък от пощръкляло желание да залепи устата си в белият врат на момата, да сграбчи бясно тоя женствен стан, оставил се почти в ръцете му. Той усещаше в себе си потаений в човека животински звяр, разбуден сега от действието на тая съблазнителна близост с очарователното същество, упит от любовната омайност на тая ясна нощ, която имаше слова само за любов, за сладка премалялост, за блаженство… Внезапно, когато още един път тя се извърна наназад и долепи косата си до устата му, той, тласнат от полуда на вихрена страст, с огнени очи, поиска да я обхване и да изгори с жежка целувка врата й. Тя случайно се отдръпна в тоя миг от прозореца.

— Чудно, чудно… Но аз ще полегна: след два-три часа съмва — каза тя, като се обърна към него. После сдипли си шала, тури го на облата възглавничка в ъгъла, сложи си краката на седалището, прибра си роклята и легна.

— Легнете и вие, господин Бранков.

Тя се усмихна и склопи дългите си клепки. После пак отвори очи, въз които удариха лучите от ламбата.

— Не желаете ли да спусна абажура? — попита той.

— Ако обичате.

Той прикри ламбата с червеният й плат и в купето се възцари полумрак. На седалището неясно се виждаше сбраното тяло на легналата мома. Момъкът седна на своето място, облегна се до стената, мълчалив, неподвижен. Той след малко чу лекото дъхане на девойката, която заспиваше. Но сънят беше далеко от него. Още треперещ, развълнуван от одевешния си порив на безумство, който случаят тъй благополучно одържа да избухне, Бранков гледаше пред себе си, боейки се да премести погледа си към Милка, простряна пленително на една крачка от него… В душата му се разиграваше страшна борба. Той събираше всичките усилия на волята си и на разума си, всичкото геройство на честната си душа, за да излезе победител из битката със „звяра“. И за да им даде нов съюзник, той прибягна до въображението си: той си представяше ужасното положение, в което би се намерил, положение на подъл и безчестен човек, ако Милка се възмутеше от опита му за дързост, ако тя му хвърлеше в лицето заплювката на презрението и омразата си. Най-сладостното, най-милото, най-поетическото впечатление, което ще е изпитал в живота си, щеше се превърне на един позорен спомен, от който ще се черви, дори е жив.

После му идеха коварни размишления: ами ако девойката посрещне постъпката му не с голяма строгост? Ако тя няма предразсъдки? А той видя по всичко, че тя беше с ум свободомислещ. Тя беше игрива, свободна в обноските и в думите си, тя се остави да говори с една голяма откровеност пред него, допреди малко чужд за нея млад човек, та и сега чужд, за любов, за ревност; тя му повери сърдечни истории из миналото си; тя показваше вид, че вярва, че е влюбен в нея, и ако това предположение беше вярно, то при прозореца тя фактически го насърчаваше, когато оставяше да си долепя устата до косата й… Или е кокетка просто, която намира удоволствие да мъчи, да дразни една жертва на прелестта си, без предумишленост, без сладострастни и скверни намерения?

Но той не допущаше ни първото, ни второто предположение. Сърцето му говореше в нейна защита. Честна мома, макар весела и свободна, тя мислеше, че има работа с честен човек, на чиято закрила оставяше с пълна доверчивост своята личност и своята чест. Оня, черноокият господин, що бе пътувал с арфанистката, би бил способен на подлост, за да я разказва и се кичи с нея, но той не бе оня.

Но той сам в какво положение се намираше към Милка? Какво беше чувството, което го бореше, което го влечеше и привързваше към нея още от самото й първо виждане? Случайно увлечение? Капризна страст, превърната сега в необуздан кипеж на младежка кръв? Той вникваше в тъмнините на душата си, дълбаеше тайните й и виждаше по-дълбоко, много дълбоко в нея корена на това чувство. Прозорливата девойка разбра преди него:

Той я любеше!

— Да, аз я любя — пошушна си той, — любя я!

Милка се обърна в съня си на гърба, отпусна лява ръка надолу, с лице едвам белеюще се под забулените лучи на ламбата. Бранков чувствуваше, че в купето царуваше опияняюща атмосфера, атмосфера на лудост и безумие… Той стана и тегли завесите на двете прозорчета при вратата. После си взе връхната дреха, отвори тихо и излезе. Коридорчето беше пусто. Из отворения му прозорец лъхна освежителен хладец отвън. Бранков облегна лакътя си на пречката на прозореца и остана там, обърнат към осветленото заспало поле.