Иван Вазов
Казаларската царица (58)

XXII
При Фотина

Госпожа Касапска стоеше в стаята си сама. Тя току се бе завърнала от репетицията. В ръце държеше вестник, който оповестяваше за пристигането на трупата в столицата и за даването таз вечер Отело.

Влезе гостилничния слуга и й каза, че долу един господин пита за нея.

— Кой е тоз господин? — попита тя, като остави вестника.

— Един млад господин. Пита и вчера, и днес преди обед за вази.

— Нека влезе.

И Фотина бързо взе да се поправя пред огледалото.

След минута вратата се почука и на отговора „свободно“ появи се на прага Денков.

Фотина го не познаваше.

Денков се представи. Па като седна, по поканата на домакинята, каза с треперлив, неуверен глас:

— Госпожо, вие ще ме извините за смелостта ми, че без да се познавам, обръщам се към вас за една услуга… за една справка.

— Заповядайте, господине.

Видът на тая жена, нейното откровено и внушающе доверие лице успокоиха малко предишните опасения на Денкова. Имаше нещо честно в тая физиономия, в тия подвижни големи черни очи.

Той се притесняваше няколко време как да начене. Най-после попита с решителен вид:

— Вие вчера сте биле заедно с госпожа Цонка Хрусанова… с бивша госпожа Трайчева? — Той се затрудняваше с каква фамилия да нарече Цонка.

Фотина се изчерви.

— Аз? Никак, господине!

— Но вие снощи сте влезли с нея в тая гостилница по девет часа?

— Кой ви каза това, господине?

— Научих се. Извинете за моята нескромност.

— Аз не познавам тая госпожа Хрисантова… как казахте? Госпожа Хрусанова?

— Или бивша госпожа Трайчева.

— Ах, да, това беше една наша другарка, госпожица Стефанка Георгиева.

Денкову се стегна сърцето.

— Стефанка Георгиева? Значи, не е била Хрусанова? — произнесе той тъжно. — Извинете тогава, че ви обезпокоих, госпожо — и той стана.

Фотина забележи скръбното изражение по лицето на момъка.

— Позволете ми, мога ли да попитам защо дирите госпожа Хрусанова? Аз познавам сестра й.

— Излишно, госпожо, това не може да ви интересува. Извинете.

И той си взе шапката да излезе.

— Вие се познавате лично с тая госпожа? — попита Фотина, у която женското любопитство се събуди.

— Как, служили сме заедно в Казалар и желаех непременно да я видя. Имам и писмо за нея. Сбогом.

Фотина го задържа:

— Та вие имате писмо?

— Предадоха ми го да й го връча, като мислеха, че е тука. И аз сам мислех това, защото ми се стори, че я видях оная вечер. Види се, припознал съм се.

— Но може да е тука пък? — каза Фотина.

— С това предположение и аз я диря от вчера и днес из града. У тях не е слезнала, по гостилниците я няма. Дирих я къде ли не. Но сега вече се обезсърчих. Ще предам писмото на домашните й.

Фотина помисли малко.

— Ако обичате, елате след един час. Аз ще разпитам моята другарка… госпожица Георгиева. Мисля тя да знае де е госпожа Хрусанова, щом е тука.

Тя изгледа момъка съчувствено.

— Извинете, тоест каква „другарка“? — попита Денков, втори път чул думата „другарка“.

— Тоест другарка в трупата „Театрален напредък“. Ние сме актриси.

— Ах, да? — извика Денков. — Четох във вестниците, и афишите видях. Вие давате в неделя Отело?

— Не, днес, по случай празника на 6 септемврий… Та вие заповядайте след един час. Сигурно ще узнаете. — После, за да го обнадежди повече, прибави: — Аз вярвам, че госпожица Хрусанова е без друго тука.

Денков се вгледа в нея. Той пронизваше с очите си нейните и търсеше да види какво крие в душата си. Той разбра по отговорите й за Цонка, най-напред уклончиви, а после по-определени, че тя знаеше, че наистина е тука, но криеше.

— Госпожо — каза той с решителен вид, — вие таите от мене, вие знаете де е госпожа Цонка Хрусанова! Аз съм уверен, че тя е била снощи с вас. Истина ли?

После, като да даде повече убедителност на думата си, той притури:

— Вярвайте, че госпожа Хрусанова има в мене човек, който я дълбоко уважава, който я цени… който я… който искрено й симпатизира… Попитайте и нея — тя ще ви каже това… Давам ви честна дума, че ако е нужно да пазя тайната за нейното присъствие тука, аз ще я запазя тая тайна като свещено нещо.

Искрения тон на момъка, изражението на мургавото му лице, дето се четеше такава тъга и задушевност, и неговия треперлив, развълнуван глас внушиха доверие на госпожа Касапска и обезоръжиха упорството й да крие Цонка.

— Господине, вярвам на думите ви, аз се уверих, че сте почтен човек и с почтена цел търсите госпожа Хрусанова.

— Вярвате ми, госпожо?! — извика момъкът с очи, озарени от радост.

— Да — каза натъртено Фотина, — госпожа Цонка беше същата, която са видели снощи, че влезе с мене тука.

— Ах! — извика Денков.

Той едвам се удържа да не прегърне госпожа Касапска от чувство на жива признателност.

Фотина продължи:

— Но Цонка сега се крие под името Стефанка Георгиева… тя бе принудена да направи това, разбирате?

— Знам деликатното й положение… Но какво чини тука?

— Казах ви: другарка ми е в трупата.

— Актриса? — извика учуден Денков.

Тоя възглас се стори на Фотина обиден. Очите й заискриха.

— Как, и вие, и вие, господин Денков, младеж образован, гледате на нашето занятие като на позорно? Мислите ли, че щеше да бъде по-почтено, ако Цонка тръгнеше по пътищата да се прехранва с продаване честта си или да се отровеше от отчаяние, както я и сварих, че тъкмеше да направи?

— Напротив, напротив, госпожо! Дайте да ви целуна ръката!

И Денков грабна дясната й ръка и я целуна.

Фотина се покърти.

Тя му разправи накратко при какви обстоятелства бе я прибрала в трупата. Но Фотина не счете за сгодно да му обажда, че Трайчев се е разделил не от законна жена, и остави момъка в заблуждението му. Той изслуша внимателно и покъртен.

— И защо се напуснали?

— Причините не знам добре.

— И сега актриса? Ах, вие сте я спасили; вие обладавате сега една скъпа театрална сила и уверявам ви, че госпожа Цонка няма да ви посрами, както не ви е посрамила досега… Ах, госпожо, вие ме възродихте с това известие, аз правех ужасни предположения за съдбата на Цонка, като я мислех сама в тоя град. Вие ме направихте щастлив…

Фотина го гледаше зачудена от излиянието на тоя възторг за Цонка.

— Вие твърде й съчувствувате?

Денков впери в нея пламенни очи и каза:

— Вие ще разберете степента на… уважението ми към нея, като ви кажа, че…

Той се спря внезапно.

— Бъдете откровени към мене, господин Денков. Ние от половин час се запознахме, но аз ви считам като стар приятел; считайте ме и вие такава. Общата симпатия към Цонка ни свърза.

Денковий поглед светеше, той бе вдъхновен.

— Вие питате дали й съчувствувам? Госпожо, аз я обичах, любех я страстно… — После се хвана за гърдите и каза горестно: — Но когато се убедих с раздробено сърце, че тя бе отдала своето другиму, на Трайчева, аз бях убит.

— И тя знаеше това?

— Да.

— Ах, колко ви жаля, и вас, и нея, че се е препречил на щастието ви тоя безчестник! Как й помрачи очите, та тъй сляпо да го залюби и повярва?… И после да я остави на пътя!

Денков само безмълвно разпери ръце.

— Вероятно тя ви е споменала нещо за това?

— Не.

По лицето Денково мина мъгла, то потъмня.

Фотина разбра, че го огорчи с тоя отговор, и прибави:

— Изобщо, ние не говорим за това. Аз й забранявам да се повръща към миналото, че губи душевното си спокойствие тогава.

— Но аз желая да я видя, госпожо. Де е слязла тя?

Фотина му обади гостилницата.

— Тука беше пълно, когато дойдохме, и се принудихме да се пръснем на разни места, временно, доде си намерим частна къща за всички ни — добави тя.

Денков тръгна да излиза.

— Аз ще ви моля, бай Денков: отложете срещата си за утре. Не вълнувайте Цонка, тя сега си готви ролята за тая вечер.

— Благодаря за това предупреждение. Тогава утре по девет часа?

— Добре, аз ще я предупредя.

— Аз впрочем ще я зърна още довечера на сцената.

— Ако обичате…

— Как, мога ли да не присъствувам? Тя е една артистка с рядка дарба, по призвание артистка.

— И всички тъй я ценим, господин Денков.

— Ах, аз помня, когато игра ролята на царица Тамара. Тя беше чудна, госпожо, тя беше съща царица. И оттогава й остана това име в Казалар… Тя предаде характера на героинята си с такъв талант, с такова артистическо схващане и живот!

— Тя ми е разправяла за тази царица Тамара… И я хвали… Та вие сте автора й?

— Но актрисата остави далеко зад себе си автора, тя облагороди произведението ми, тъй да кажа…

— Предайте ни драмата си да я изиграем, господин Денков. Тя не е печатана още?

— Не е.

Внезапно челото му се сбра страдалчески от тежки спомени, свързани с представлението на драмата му в Казалар, и той прибави:

— Тя има нужда от преработка.

Той й подаде ръка за сбогом, па притури:

— Но поне да ви оставя писмото да й го предадете…

И той бръкна в джеба на сетрето си, па се изчерви.

— Ах, забравил съм го в другата си дреха — каза той с виновен вид. — Тогава довечера ще ви го пратя в театъра. Може да е спешно.

— И тъй бива.

— Сбогом, предайте на госпожа Цонка сърдечния ми поклон. Утре по девет часа ще й се представя.

Денков напусна гостилницата, пълен от щастие.

— Актриса! — шушнеше си той. — Слава богу… Моите страхове изчезнаха. И какви работи не помислих в глупостта си… Тая вечер ще я видя в театъра. Ще я видя, ще я видя! Утре ще се срещна с нея… Каква ще я намеря? Какво впечатление ще й причини моето появяване? Едно време бягах от нея, сега тичам към нея — пак от любов… Съдбата я раздели от мене чрез Трайчева и пак чрез Трайчева ни среща тука — тя свободна, и аз свободен. Няма ли тука ръката на провидението? — И той вървеше замислен тъй из шумната улица. После му дойде мисълта: — И коя ще е причината за развода им, тъй бързо даден? Кой е дал причина от двамата? Но аз съм уверен, че жертвата е Цонка.