Иван Вазов
Казаларската царица (53)

XVII
Денков

Подир изричната заповед архимандритова свещеникът не смея повече да се бави в София и реши да тръгне за Шумен с тазвечерния влак, който отпътуваше след час и половина.

Когато пайтонът го понесе към гарата из осветлената вече Витошка улица, попът се сети, че пликът за Цонка остаяше у него. Улисан в стягането си за ненадейното тръгване, свещеникът бе забравил, та и не би имал време да иде поне да го остави у сестра й. Тогава намисли да го изпрати в друг плик, надписан до Милка Хрусанова, от гарата, като го пусне в кутията там. Той все вярваше, че Милка бе известена за нещастието на сестра си и знаеше де е сега, та щеше да й го препрати.

Пайтонът отиваше към Шарения мост, когато попът грубо блъсна возача в гърба да спре, като гледаше назад. Той бе видял пак една жена като Цонка, че вървеше с друга една къса, дебела жена нагоре, по посока на „Свети Крал“. Тоя път тоя се увери, че наистина видя Цонка, и по чертите, и по хода й, и по движенията й.

— Спри! — извика попът.

Возачът спря.

Попът слезе и поиска да застигне Цонка; но в същия миг тя и другарката й се изгубиха в една врата.

— Да се не бавим, дядо попе — извика возачът нетърпеливо към останалия в нерешителност поп.

— Тя бе, тя бе! — шушнеше той, като се качи пак на колата, силно огорчен, че сега не можеше да се връща от пътя, за да я намери.

На гарата беше вече обичното движение, каквото става при всяко пристигане и тръгване на влакове, когато попът пристигна там. Ламбите осветляваха безпокойното множество, което се щураше сред заглушителния шум от стъпки, викове, остри писъци на паравоза. Преди да си извади билет, той отиде да купи плик от дюкянчето на гарата.

В тая минута някой го дръпна тихо за лакътя. Той се завърна.

— Добър вечер, дядо попе! — каза му един висок, мургав момък.

— А! Бай Денков! — извика попът и стисна сърдечно ръката му.

Здрависаха се, разпитаха се живо.

— Ах, добре, че ви видях, да ви дам това писмо за госпожица Цонка Хрусанова. — И той му разправи, че току одеве я видял, че била тука, но не можле да се видят.

— Тогава тя е тука? Тя е същата, която видях и аз? — извика смаян момъкът.

— Как, видя ли я? — извика попът.

— Да, срещнах я завчера на улицата, по тъмно, но не си въобразявах, че е тя. Тя ще бъде същата.

— Бре, как ми е криво, че я не видях, горката.

— Но де именно влязоха и с каква жена беше?

Попът му обади и му насочи приблизително дюкяна, в който се изгубиха от очите му двете жени.

— Но защо я напусна Трайчев?… Ти знаеш? Той се жени тая неделя за друга.

— Да го убий господ — каза попът сърдито, — да го пожени чумата тоя мръсник!… Намери я, Денков: много здраве й кажи от мене… Сбогом, сбогом, господин Денков, да вървя.

И след като си стиснаха ръцете, попът отиде при касата.