Иван Вазов
Казаларската царица (52)

XVI
Прибързано тръгване

Поп Деян дойде в улица „Аспарух“, като мина всичките други замислен.

Той почука на Хрусановата вратня.

Едно селянче слугинче излезе.

— Кого дирите, дядо попе? — попита слугинчето, като гледаше запъхтения свещеник, който си бършеше с червена кърпа потта по челото.

— Тука ли е госпожица Милка?

— Не се е още завърнала. Защо ти е?

— Искам да я видя. А господин Бранков де живее?

Тя му наименува улицата и номера на къщата, па прибави:

— И господин Бранкова го няма сега. Те ще се върнат довечера.

— Довечера ще се видя с тях — подума си поп Деян; — с майката и бащата се не познавам, па и не иде… чоглаво ми е… — и отмина.

Но като вървеше из Витошка улица, хрумна му една мисъл: да се види с архимандрита, при софийския митрополит, познат добре с него, за да погълчат за Трайчевата работа.

Той намери, за щастие, архимандрита в канцеларията на митрополията и свободен.

— Е, за това ли ме дирихте? — каза архимандритът усмихнат, след като изслуша историята. — Да ви дам ли един приятелски съвет?

— Дайте.

Попът очакваше архимандритовата дума като едно откровение, което щеше да озари ума му.

— Станете и си идете в Казалар.

— Как? И тогова да го оставим?

— Идете си в Казалар! Не е ваша работа това. Когото боли, той да плаче. На един свещеник не подобава това, което правите вие. Тая мома живяла с оногова невенчана, зарязал я. Каквото дирила — намерила. Мръсна работа. Днес венчани се пъдят и делят… Аз се чудя на дързостта ти да искаш от министъра уволнението на Трайчева. — Па като сниши глас, прибави: — Та Трайчев е негов човек, привърженик върл… Идете си и мирувайте.

— Там е работата, че не мога да мирувам.

— Де е сега момата, или по-добре, жената?

— Не знам — каза попът, който и тука скри името.

— Не знайте? — извика архимандритът, па като изгледа от глава до крака попа строго, каза високо: — Ей, ваше благоговейство, тръгнали сте да развявате това расо като един дон Кихот по адвокати, канцеларии и министри за една халосница. Прилича ли това на вашия свещенически сан? Отговаря ли това на строгите длъжности на един пастир?

— Един истински пастир, отче архимандрите, е немилостив към вълците.

— Остави да ги бият тях други. А ти пази си добре стадото, защото гледам — добре не си го запазил.

Архимандритът подаде ръка на свещеника и прибави:

— Тръгвайте още сега! Ако чуе негово високопреосвещенство по какви работи се разтакате още из София, ще ви опне добре ухото.

Попът излезе из стаята на архимандрита втрещен. Ушите му гърмяха, като че някой го бе пернал лошо по бузата. После, като измина една улица, каза си горчиво:

— Няма оправия в тая наша България, няма и да се оправи. Бъди лош — силен ли си, поддържат те, безчестен ли си — почитат те. Всеки от тях казва, или пък го мисли: „Трайчев е гнусен челяк!“, но на улицата стискат му ръката.

Като да се потвърди тази жестока истина, той срещна една дружина от млади хора и в тях — Трайчева. Трайчев го не виждаше. Те гълчаха весело и се смееха за нещо си.

— Не, не — само за Дездемона ще идем, да я видим. Мен ми я показаха: не е лоша… — казваше единия към Трайчева.

— Добре — за Дездемона… — отговори той и отминаха.

— Взели те демоните! — избъбра попът, зачул тоя къс от разговора.