Иван Вазов
Казаларската царица (49)

XIII
Из пътя на отчаянието

В Шумен Цонка действително бе слязла на познатата ней гостилница, та там да помисли какво да прави и къде да иде. Пред кафенето на гостилницата нейното пристигане обърна вниманието на мъжете, що стояха там. Тя се изчерви цяла, като си помисли, че тям е известно положението й на изоставена жена или любовница. Стори й се, че съгледа там и инспектора, който играеше на табла с едного. Като внесоха в стаята вещите й, тя се затвори там и плака. Тя хълца и плака с глас. Всичката й горест, позакротена у поповата къща, накипя изново и се изля в сълзи. Тя се видя съвършено безпомощна; светът й се стори чужд, неприветлив и тесен като стените на тая неприветлива и тясна стая. Тя се чувствуваше сама в света. Нито помисляше да се върне в бащината си къща, бедна, поругана, опозорена. Тя би опозорила и къщата, и чистите невинни същества в нея. Тя трябваше да се крие, да се изгуби някъде, за да не срами ближните си, да се не черви сестра й, обичната и благородна Милка. Тя сама си бе виновата, сама искаше да страда, да изкупува вината си. Не, никога, никога у тях!

Но сега, какво да прави?

На вратата се потропа.

Цонка изтри сълзите си и отвори. Очите й се червяха още.

Влезе гостилничният слуга.

Той носеше къс хартия в ръката.

— Добър ден — каза той, като забележи учудено, че пътницата бе плакала. — Госпожа, моля, запишете си името тука — и той й подаде хартийката.

Това беше разграфираната книжка за пътниците, която им се поднася при пристигането във всяка градска гостилница.

Цонка си отри пак очите с кърпата, седна при масата, взе перото и се спря. Как да се запише? Помисли и написа срещу думите „име и презиме“: Цонка Георгиева. Тя тури кръстното име на баща си.

— Напишете и другите работи — помоли я слугата, като й посочи по-долните напечатани слова с оставено празно място срещу тях: „отде пътува“, „за къде пътува“, „отде е родом“, „занятие“ и други подобни досадителни и нелепи въпроси.

Цонка бръсна хартията на масата и стана.

— Повече няма какво да запиша — каза тя.

Слугата поиска да настои, но му стана съвестно, като видя страданието по лицето на момата, и излезе.

Цонка, остала сама, заходи из стаята. Неизразима скръб тежеше пак на сърцето й. Сълзите изтекоха като отприщен поток, но мъката стоеше. Неизвестността, бъдещето я плашеха. И все тоя въпрос се изпречваше в ума й: „Къде сега да ида?“ — на челото на една върволица по-тъмни и по-страшни въпроси. Тя се погледна в огледалото. Уплаши се, като видя колко е изменена през тия няколко дни на страдания. Тя се бе измахнала: свежата руменина на лицето й бе изчезнала, то бе станало бледно, сериозно, почти застаряло. Златистата й коса увеличаваше тая бледавина. Сините й очи гледаха скръбно от стъклото, с поглед замъглен, страдалчески. Тя имаше убит вид, вид на човек, който е лежал болен. Тя изпъшка.

И стаята й се видя ужасна сега, с окирливените завеси и оваляният юрган, под който щеше да се завива. Тоя специфически дъх на гостилнична стая я душеше. На улицата няколко младежи поглеждаха към прозореца й ухилено. Тя помисли, че те знаят историята й, и облак от гняв и червенина на срам се появи на бузите й. „Къде сега, къде?“ — питаше се тя. Имаше у себе си всичко осемдесет лева, след разплащането в Казалар разните малки дългове, неплатени от Трайчева. Къде сега с тия пари и какво да прави? Какво я очакваше оттук нататък? Страдания, срамове, криене от хората… Позор и позор! И това щеше да бъде нейния живот!

— Да умра, да умра — каза си тя.

И спомни си за едно самоубийство на една нещастница като нея чрез изпиване разтвор от кибрит. И сякаш че й олекна. „Да, смърт, смърт! И край на всичко!“ Тя отвори вратата, повика слугата и му даде пари да й купи три кутии кибрит. После дойде при масата и наля чашата с вода. Тая вода щеше да изпие заедно с отронените фосфорни главички.

Тя седна на мръсния креват да чака момчето.

Тя бе бледна като стена.

Пот студен изби по слепите й очи.

Слугата се върна с кутиите и й ги даде:

— Една госпожа иска да ви види — каза той.

— По-после. Иди си.

— Кога да дойде?

— Каква е тая госпожа?

— Не знам. Вънкашна е.

— Нека дойде утре, сега искам да спя. — Па като хлопна и заключи с щиртът вратата, тя отиде при масата и нервно взе да откъртя фосфорните лъскави топки над чашата.

На вратата се почука силно, после на прозореца.

Цонка се извърна и видя през завесата жена.

Тя отстрани чашата и кутиите, изтри си пак очите и отиде, та отвори.