Иван Вазов
Казаларската царица (48)

XII
В Казалар

А Милка имаше причина за скръб.

В радостите на влюбена и годеница, тя даже не подозираше печалната участ на сестра си. Тя беше се разделила с нея на шуменската станция с убеждението, че в семейният й живот имаше някакъв облак, някаква неприятност, която Цонка упорито криеше; но Милка беше далеко от предположението за такава трагическа развязка и тежките й последствия. В желанието си да не огорчава родителите си, тя даже беше скрила от тях онова, което знаеше за Цонка и мъжа й, и те вярваха, че тя е напълно доволна от съдбата си, и бяха спокойни.

А Цонка беше дълбоко злочеста.

Заведена, плачуща, от поп Деяна в къщата му, тя бе приета с любов и участие от попадията и от цялото семейство. Попадията я разговаряше, утешаваше с майчинска милозливост, страдаше с нейните страдания, мъчеше се да й всели надежда за по-добро бъдеще, надежда, в която тя сама не вярваше твърде.

Тя я знаеше само като жена изоставена: попът не бе й обадил всичката истина, боейки се, и справедливо, че попадията, ако я чуеше, не би държала ни един ден Цонка в къщата си.

Живо участие взимаха в горестта й и Чакалов и Недялка, възмутени дълбоко от жестоката до невероятност постъпка на Трайчева. И те не знаеха тайната, поверена само на поп Деяна; но и да знаеха, тяхното съчувствие щеше да бъде същото, щеше да бъде по-голямо.

Когато бяха насаме, попът приказваше с Цонка върху положението й и върху изхода от него. И изход не намираха. Да остане тук основна учителка, бе невъзможно — сам свещеникът не искаше да я държи; да бъде назначена по-далеко, тя не вярваше във възможността на това, та и не приимаше да играе ролята на измамница, тя считаше това опозорително и за званието на възпитателка, и за самото училище. Да се върне у дома си, обезчестена и трудна — при тая мисъл Цонка настръхваше. Гневът на баща й я ужасяваше. Неприготвена да подхване каква-годе работа или занаят, с който да си изкарва хляба, горда, за да слугува или проси, крайно честна, за да се унизи да дири други, срамотни пътища за съществование, остала почти без средства, тя се чувствуваше пропаднала, безпомощна, като едно пеленаче, зарязано на къра, и съвършено отчаяна.

Още по-тежък беше моралният удар, нанесен на самолюбието й и на сърцето й. Страданията от него бяха свръхчеловешки, безпределни.

Горещото участие, което взимаше цялото село в нещастието й — доколкото нему беше известно, — съставляваше за нея извор за нови терзания и мъки, като си мислеше, че тя държеше в заблуждение тия добри хора и че тяхната милост би се обърнала на презрение, ако да знаеха истинския характер на връзките й с Трайчева.

Десетина дена минаха тъй.

Попадията се чудеше как да я разтушава, раздумваше я, молеше я да се не отчайва. Много по-зле патили от нея са намирали утеха с търпение и кураж. Тя й сочеше, че е още млада и хубава: да ще бог някой харен челяк да се ожени за нея и вземе под крилото си.

Тя беше покъртена от гостолюбието, що намери в това добро семейство. В отчаяното си положение тя мислеше, че провидението само й изпраща в лицето на свещеника подкрепа и сила да не пропадне под ударите на скръбта. Тя имаше нужда от съвзимане и колко-годе душевно успокоение, за да вземе едно решение. Обиколена с нежна любов и грижи в тая къща, Цонка взе да храни в душата си смътна надежда, че със съветите и помощта на поп Деяна тя ще найде какъв-годе изход из това положение, което й се видеше от най-напред безнадеждно.

А поп Деян действително беше успял да й подигне малко духа и внуши упование. Той имаше работа след десетина дена в София. Там щеше да направи всичко възможно за назначаването й учителка в някое затънтено погранично село, в Трънско например, под ново име, дето щеше да бъде съвсем непозната. Тая надежда ободри Цонка. Тя бе готова с труд и деятелност и с примерен живот да изкупи греха си и да забрави. Тя щеше да бъде все нещастна, но щеше да остане честна жена.

Но един ден тя забележи някаква промяна у попадията. Прежните й обноски не бяха същите, тя я погледваше сериозно и строго. На следующите дни попадията стана още по-студена. И усетливото до болезненост Цонкино сърце разбра истинската причина на това охладяване: попадията трябва да знае, че държи в къщата си не жестоко поругана съпруга, а зарязана държанка, тайна любовница на Трайчева, лъгала света, че е венчана с него!

Цонка действително налучи. Преди три дни поп Деян, мъчен от съвестта, че държи в заблуждение жена си, и считайки грешно и неприлично да крие повече от нея истината, обади я на попадията поверително, като я моли да не дава знак пред Цонка, че знае, и да продължава да бъде милостива и нежна майка на момата. Попадията обеща, но подир това откритие и това обещание, които й налагаха мъчителни преструвки, тя, въпреки волята си, издаде новите си чувства към Цонка още при първото им виждане сутринта.

На това отгоре Цонка забележи учудена, че и голямата попова дъщеря, която постоянно я дружеше, сега не се явяваше при нея, избягваше я. Веднаж само дойде да приказва с нея, боязливо, плахо, но веднага избяга, като чу, че майка й иде…

От тая минута момата реши, че няма да остане в къщата. Всеки поглед на попадията, колкото и да изглеждаше добродушен, я жежеше в сърцето, правеше неволно да изскоква червенина от срам по бузите й. Къщата й потъмня, селото й стана тясно.

— Да бягам, да бягам оттука! — извика тя в отчаяние и като се боеше от борба с попа, излязъл с коня си да обиколи лозята си, побърза да се изнесе и замине преди връщането му. Попадията не я възпира с голямо упорство.

Това беше на петнайсетия ден от дохожданието й в поповата къща.

Когато попът се завърна вечерта, попадията му обади наскърбено, че Цонка събрала вещите си и тръгнала със Стаменковата бричка за Шумен.

Свещеникът остана поразен.

— Как? Излязла? При кого ще иде? — викаше той смаян. — Боже, спаси тая заблудена душа!

Той помисли да тръгне за Шумен подир нея, но сега нямаше никаква възможност: трябваше да бърза в едно ближно селце без поп за опелото на един смъртник. Тогава той прати по пощата — тя тръгваше същия ден — писмо до един приятел в Шумен, да я намери, в която гостилница е слязла, да я задържи под някой предлог, додето сам иде при нея след връщането си от село. Но още на сутрешния ден вечерта той намери отговор, че Цонка напуснала гостилницата, дето била слязла, и тръгнала неизвестно де.

Свещеникът отпусна безпомощно ръце.

— Господи! Ти си имай грижа за клетницата! — продума той, като се кръстеше пред иконата.