Иван Вазов
Казаларската царица (47)

XI
Витошки изненади

Туристите, ненаситени на гледката още, взеха да се връщат: трябваше да слязат долу, понеже своенравието на витошката атмосфера беше известно.

Те се смъкнаха по стръмнината на урвата пеш и седнаха при една планинска баричка да обядват.

Току бяха сложили трапезата, една гръмотевица разтресе въздуха, доста надалеко някъде.

Бучин гледаше към Черния връх. Там небето беше застлано от облаци. Гръмотевицата оттам идеше. Туристите, пръснати, тичаха надолу по урвата.

— Да ставаме и да вървим — каза той; — тука ще ни свари лошо време.

Пътниците, недояли, прибираха провизията и потеглиха пак. Мястото беше по-равно вече. Конниците яхнаха.

Не се мина много и нова гръмотевица, по-близка и по-силна, затрещя. Ековете на урвите се обадиха и си пращаха отраженията на гърмежа. В няколко минути вътре небето се заоблачи цяло. Светкавица избразди потъмнелия свод, изтрещя се, па закапа дъжд.

Гърмежите заглушително търчаха по небето, планината забуча от ехтежи. Пътниците никога не бяха слушали такива силни гръмотевици на полето: направата на планината със своите урви, долове, ярове, скалаци способствуваше за усилянето на ека, отблъсван, повтарян, повръщан от чуките — затъмнели и намръщени. Черни връх, опустял от гостите, забиваше мрачно и бурливо челото си в талазни облаци. Сякаш сега почувствува и изказа гнева си за поруганата му от стотини крака девствена висота.

Керванът вървеше мълчаливо, унил. Дъждът падаше ситен и гъст и мокреше пътниците. От чадърите затекоха чучурчета. Милка, с изквасени обуща и колене, яхаше безмълвно пред годеника си. При всяко изтрещяване тя трепваше под чадъра си, после поглеждаше Бранкова усмихната, като да се извини за уплашването си.

Дъждът продължаваше да ръси ситен и безспир. Гръмотевиците съвсем млъкнаха; измокрените планински паши затрудняваха вървежа на конете с високите си подгизнали треви и камъняк; настанаха пак области от търсавища и бари. Те сега бяха по-мъчни за минуване. Нови обиколки и завои — за да се избягнат.

Дойдоха най-после на свободно от тях място и спряха, за да се поотморят конете; докторът и Бранков слязоха от своите. Милка остана на коня и си сви чадъра, защото дъждът съвсем престана. Но въздухът остаяше напоен и премрежен с пари и сводът облачен.

Те се намираха тъкмо между чуката Камен дял и друга чука от юг, увенчана, както първата, с исполински скалаци, образующи морени по хълбоците им.

— Имахме слънце, мъгла, облаци, трескавица, мълнии, дъжд — смееше се докторът, като си изтърсваше мушамата; — сега да видим още град ли или сняг ще имаме на нашата гостолюбива Витоша.

В същия миг Бучин посочи на юг на поляната, отляво на чуката, и каза:

— Вижте сръндак!

Всички погледнаха към нея посока. На поляната открояваше се във фона на небето снагата на едно животно — с жълта козина, с малка хубава глава с рога, с висок тънък врат, дигнат горе, и с високи тънки крака. Сръндакът беше се спрял неподвижен, обърнат към Черни връх. Това прекрасно животно, изрисувано тъй живописно в кръгозора, с чудесна красивост и армоничност на всичките си части, отстоеше на двеста или триста метра.

За общо удивление, било че сръндакът не съглеждаше пътниците, било че не беше видял хора, та се не плашеше от присъствието им, стоеше на мястото си неподвижен, все в това положение. Би рекъл човек, че е изваяние, поставено на поляната от някого.

— Не бяга — каза Милка.

— Даже не мърда — каза Бранков.

— Чудно! Колко е хубаво!

Докторът, също заплеснат в сръндака, се сети, че е ловец, и взе трескаво да туря капсула на пушката си.

— По-скоро! — каза Бучин.

— Вуйчо, недейте! — извика уплашена девойката.

Докторът замери.

Милка скокна от коня пъргаво, спусна се и улови докторовата ръка.

— Недейте го убива, моля ви.

— Остави ме, Милке.

— Вуйчо, и аз моля, пощади това прекрасно животно. Виж как е доверчиво — каза Бранков.

Сръндакът все стоеше.

— Оставете ме с вашите сантименталности — каза сърдито докторът и взе пак на око животното.

В тоя миг то се мръдна и взе да бяга, като правеше високи скокове по поляната, отивайки нататък. Няколко секунди още пътниците гледаха как се показваше главичка с рогчета, ту по-високо, ту по-ниско — според движенията на животното в бега. После се изгуби.

— Направихте едно добро — каза Милка.

Докторът погледна недоволен.

— Не се месете не във ваша работа — каза той, — ако го пощадях, мечки и вълци няма да го пощадят: то е назначено за храна на другите.

Готвеха се да тръгнат.

Бранков помогна на Милка да се качи на коня си.

Бучин в това време се взираше в нещо си. Той махна на другите да внимават.

— Вижте там онова, дето се чернее на канарата — каза той.

Всички погледнаха и видяха през тънката мрежица на зароселия пак дъждец, наляво, в подножието на скалистата чука, върху един камък, някакво тъмно животно, изправено. Това тъмно животно отстоеше на около половина километър.

— Орел е това — каза Бранков.

Той и докторът насочиха биноклите си.

— Не е орел, а четвероного.

— И голямо — каза Бранков.

— Мечка е, мене ми не трябват вашите стъкла — каза Бучин безпокойно.

— Гледайте, гледайте!

Животното се мърдаше на канарата.

Бучиновото безпокойство растеше; докторът побледня. Бранков също. Той хвърли тревожно поглед на годеницата си, смаяна на коня.

Животното изменяше положението си, то като че се обръщаше насам-нататък и се открояваше в сивото небе.

Докторът, с пълна пушка в ръка, погледна въпросително Бучина.

— Да почакаме да видим какво ще направи… Може сама да побегне. — Той потреперваше, впил очи в мечката.

Бранков, учуден, че тъй дълго стои мечката на задни крака и на един тесен камък, попита Бучина:

— Стоят ли мечки тъй на краката?…

— И на два крака стоят, и на четире… — отговори уплашено Бучин.

— И изправени на скали? — попита Бранков.

— И на скали стоят, и на земята… — отвърна Бучин, все обърнат към мечката, без да сети в смущението си нелепостта на тия отговори.

Мечката взе да слазя от камъка.

— Какво да правим сега? — попита докторът, чиито бърни побеляха.

— Да я не закачаме — каза Бучин.

— Да съм сигурен, че ще я ударя… Но много е надалеко — каза докторът и пушката трепереше в ръката му. Той съвсем бе изгубил ратоборната охота, която го разпали при виждането на сръндака. Той се озърна наоколо.

— Да имаше поне дърво тука… Но няма нищо.

И другите неволно се озърнаха да видят не ще ли се найде тук някое надеждно убежище в случай че мечката заблагоразсъди да се запъти насам. Но поляната беше гола, насеяна с камъняк. Два изсъхнали дънера от ели стърчаха отвъд реката, но те бяха твърде ниски.

Мечката слезе на по-долен камък и се спря неподвижна, вероятно, гледайки насам.

— Господа — обърна се докторът към всичките, — да завием нататък и да забиколим.

Всички охотно се съгласиха. Уплашени, както бяха, никому не дохождаше на ума да се засмее на докторовата деморализация.

И бай Бучин, въпреки славата си, намери разумна идеята на доктора.

— Ако е стръвница, тя налита на пушка — пошушна той на доктора…

И пръв даде знак за бяг от бойното поле, като прескочи реката по балвани и се намери отвъд.

Милка се взираше втренчено в подножието на чуката, при която стоеше мечката.

— Не е ли това там стадо овци? — каза тя.

Докторът насочи бинокъла, гледа няколко мига и каза учуден:

— Да, овци.

— Стадо овци… при мечката? — изсмя се момата.

Бранков също погледна с бинокъла.

— Та това не било мечка! — извика той. Това е овчарят, обвит с ямурлук!

И тоя миг овчарят, когото страхът преобърна на мечка, слезе при овцете си.

Силен смях оглуши пущинака. Всичките си отдъхнаха с облекчение.

— Бучине, Бучине, не бягай — извика докторът на прочутият человек, — ти видял ли си мечка да варди стадо?

Като разбра каква е работата, бай Бучин дойде. Милка и Бранков се кикотеха яката. Засмя се даже и мълчаливия коняр.

— Е, такъв ли си юнак? — попита докторът.

— А бе тие пущини налитат, кога човек ги сърди — отговори Бучин смутено. После се съвзе и прибави: — Какви е повалял бай ти Бучин!

Пътниците дори до поляната над Боянския водопад, дето закусиха тая сутрин, продължаваха да припомнят весело перипетиите на това уплашване от мечка.

Слънцето пак изгря и бързо изсушаваше земята. Доде стигнат до поляната, дрехите им изсъхнаха.

Над Боянския водопад дружината си дообядва.

По тъмно пристигнаха в Княжево, уморени, сломени, възхитени от впечатленията на приоблачното пътешествие.

Сутринта годениците се връщаха в София с пайтон, за да довършат скромните приготовления за брака.

— Аз съм тъй щастлива от два месеца, аз съм толкова неприлично щастлива, щото ми иде страх да ме не накаже съдбата за толкова благополучие — казваше Милка на Бранкова, когато влязоха в улица „Аспарух“.