Иван Вазов
Казаларската царица (40)

IV
Писмо

София, 1 септември 1890 г.

Любезна Богданке,

При свещ сега, будна в стаята си, защото през такива нощи се не спи, взела съм перото да ти пиша, с намерение да ти дам удовлетворение за дългото ми мълчание, с което отговорих на твоето мило и любезно писъмце, и да те уморя с дължината на моето, защото чувствата, които сега вълнуват и притискат душата ми, са толкова много, и жаждата да ги излея откровено в някоя сродна душа е толкова силна, щото съм решила да не те жаля. От това предисловие виждаш, че трябва да се въоръжиш с търпението на стоиците. Преди всичко, да ти се извиня за мълчанието си: през това време аз бях влюбена! А твоето нежно сърце, което е пащало от същата болест, знае, че от всичките човешки чувства любовта е най-егоистическата. Прости ли ме сега?

Сега да ти кажа другото: днес се сгодих с оногова, когото любех. Поздрави ме! Годеникът ми е господин Христо Бранков. Какъв ли е, питаш? Чиновник, държавен инженер. Питаш инак какъв е той? Рус, сивоок, с малки уста, с малко, прозаическо лице и свенлив характер — съвсем не Аполон! Пръв път, когато го видях в железницата — ние там се запознахме, — намерих го обикновен момък, доста мил, какъвто е всеки възпитан момък. След четири дена той ми се призна в любов и аз му се признах. Де? В Приморската градина във Варна. Кога? — При една лунна нощ. Как стана това? — Не знам. Сега знам само това, че за мене той е най-прелестния, най-благородния, най-съвършения человек на света. Ето, сестрице, какви очила тури любовта на моя чипичък нос!… Представи си, че и той ме намира „идеално добра и идеално прелестна“ без шега — това са негови думи! Простият народ говори за „сляпата неделя“ — видиш какъв дълбок психолог е народът. Ето как немилостивият и свиреп крилат бог се подигра със сърцето ми! Той прогони с махането на лекото си крилце из душата ми и ги развея като дим всичките ония горделиви мечти за бъдещия ми избраник. Аз мечтаех — това в петия клас — величествен герой с гръмко име, прочут с подвити и таланти, омагьосван на тълпите, владетел на умовете — нещо като Байрон или Гарибалди, или поне — това след свършването на гимназията — български министър и в краен случай — полковник; а избрах един чиновник „буржоа“, който съвсем не мисли да става голям човек, чиито идеали са да си обезпечи добра кариера и да си образува с мене тихо семейно огнище, веселено от пискливи, румени деца — а може да са само пискливи — кой ги знай — и с това ще е постигнал границата на въжделенията на живота си.

Аз помня какъв беше и твоят идеал — но и ти по-далеко не отиде от мене. Нашите бедни момински глави чувствуват с въображението си, преди да чувствуват със сърцето си. Но когато то проговори, adio и на големи мечти, и на славолюбиви блянове, и на неуловими призраци. От всичките тях то види само призрака на щастието, на грубото, земното, възможното щастие… Ти видиш, че сърцето, въпреки уверенията на скептиците и на поетите, е много по-практично — иска ми се да кажа — и по-прозорливо, но не смея… И сега — аз съм щастлива — щастлива съм от съзнанието, че обичам Христа и че Христо иска и ще може да ме направи щастлива. Ти пак ме питаш: но какво ме е привързало към него? Какъв човек съм намерила у него? Отговарям: със сърце и душа — златен човек. Трябвало да ида чак при черноморския бряг, за да намеря когото ми била назначила съдбата за другар на живота.

Преди една неделя в Княз Борисова градина — няма нужда да ти казвам, че това беше под звездното небе, късно вечер — часът на влюбените, — ний с Христа се наговорихме всеки да си избере скришом по една звезда и после да си ги кажем. И знаеш ли какво излезе? В същата звезда били се съединили погледите на двама ни! Затова аз вярвам в нашата звезда.

Извини ме, че ти говоря глупости — та влюбените и пияните, а ние сме и пияни, не могат да говорят умни работи. Ние сме дали дългосрочен отпуск на разсъдъка и сега с нашите глави се разпорежда само сърцето…

В неделя се венчавам — видиш, ние отиваме към целта си с експресът, на който пръв път се возя — и в моето съществование настая съдбоносен прелом. Членовете на новата ми фамилия, освен Христа са още: майка му, почтена и добродушна жена, но зле настроена най-напред против мене от шепота на диви клюки. Видях се и запознах се с нея два дена преди годежа. Тя ме посрещна студено и ме изпрати с благословия и с целувка по челото. Намерила добрата ми майка — аз вече й викам „мамо“, — че съвсем не съм била такова черно чудовище и человекоядка, каквата ме прославили пред нея неприятелки и приятелки — не им се сърдя. Христо ми каза после впечатленията й: хубавица не ме намерила. (О, сестро, как ме изглежда внимателно през очилата си!), богата не съм била, от род не съм била и срамлива не съм била; но ме намерила, знаеш ли каква? — прѝлепна!… Видиш ли какво страшно качество съм имала? Ние напразно се мъчихме с Христа да дадем определението на тая чудотворна дума на български или да я преведем на френски и руски език, но тя не съществува у тях, види се, че и не е преводима. Христо има и братче, което другарува с наш Бояна.

Хъ, трябва да ти спомена още за един член: вуйката, доктор Карлов. Той е човек имотен, добър, разсъдителен, възпитал е Христа, но остал със старите си понятия и упорно стои на своите чорбаджийски мировъзрения. С него борбата беше най-упорита, макар че имахме съюзница Христовата майка. „Как, Христо Бранков да вземе някаква си сиромашка дъщеря Милка Хрусанова?… Той да възпита на свои средства Христа, за да го види после мъж на една социалистка?“ Той би казал по-страшна дума, ако имаше в езика ни такава. Тогава Христо се разсърдва, подава му един запис срещу харчените пари за ученето му с думите: „Аз взимам жена, каквато аз харесвам, и не желая никой да плаче над моята чест“. Знаеш ли тогава как постъпва вуйчо му? Скъсва записа и казва на Христа: „Най-после севда тъй разбирам! Аз ще те простя за твоята дързост само под едно условие: да се венчеете в моята квартира в Княжево и по-скоро: стига сте правили с месеци Павел и Виргиния… Женете се, правете деца, па теглете хамота, както другите хора! Аз ви съм кумът“. Оригинал, Богданке, нали? Но в това чудачество аз разбрах, че се крие едно деликатно чувство: да стане сватбата скоро и на село, за да се избягнат разноски за баща ми. Добрият Карлов! Той ми вече заръча и венчалната рокля: не допуска никакви възражения. Ти ме питаш за Цонка. Не ми се е обадила дека е сега с господин Трайчева… Трябва да са в Самоков. Тя е капризна, както я знаеш, а сега е станала и ленива. И престъпление прави: ние желаехме да ги поканим на сватбата. На господин Трайчева можах само да видя лицето, и едничкото, що знам за него, то е, че е хубавец. Дали стига това за щастието на една жена?

Не можеш ли прескокна за в неделя? Ще те приемем с разгърнати обятия. Искам лично да ми се порадваш на радостта. Помниш ли, когато… боже, а навън вече се здрачило! Пък аз не съм преполовила още! Имам един куп работи да върша. Ето чувам и гласа на Христа, който приказва с Люба. Толкова рано дошъл!… Свършам тогава, целувам те и се подписвам за последен път: Твоя — прощавай, моминско име!

Милка Хрусанова

П. П. Това писмо ще го дам на Христа да го прочете. Тайна нямам за него. Нека се ядосва, ако ще. Но той знае, че аз съм откровена до глупост и такава ще си остана. Поздрав сърдечен на мъжа ти.

Същата