Иван Вазов
Казаларската царица (4)

IV
Лунната нощ

Подир това запознаване въз обикновени при пътуване въпроси, предизвикано тъй просто и естествено от госпожицата, Бранков се усети по-свободен; и тя изпита някакво успокоение при тоя вежлив другар, с когото случаят я събираше. Въдворяваше се по-голяма близост между двамата спътници — с произнасянето на имената си сякаш туриха край на известна натегнатост: те престанаха да се чувствуват съвсем чужденци един за други.

Навън бе изгряла луната. Една луча падаше въз коляното на момата.

— Вие отивате за дълго време във Варна? — попита Хрусанова след малко мълчание.

— За двайсетина дена. А вие ще се бавите в селото?

— Аз ще престоя там три дни: с повече време не разполагам.

— Госпожа сестра ви е по-голяма от вас? — попита Бранков.

— Не, по-млада. Аз не съм я видяла повече от две години. Ожени се там, както ви казах. Не сме получили от нея писмо доста отдавна. На нашите не отговаряше. Това ни безпокоеше. Баща ми ми каза: „Иди, та я обиколи“. И аз отивам с някакво скрито безпокойство от това й дълго мълчание. Може някаква неприятност да има, кой знай. Положението на народната учителка не е винаги розово, господин Бранков. Аз обаче считам това звание най-благородно и най-високо. Да възпитаваш крехките души, да посяваш в тях добрите семена на науката и добрите чувства… Аз съм била учителка четири години и съм влюбена в това поприще. По-добре — бях влюбена в ученичките си. Какви мили личица, русички главички, умни очици, които зяпат в устата ти и гълтат всяка твоя дума! Как ги обичах даже когато им се карах за лудуванията. Обичах ги и мисля, че само който обича учениците си, бива добър наставник, не е ли вярно? Сестра ми също е предадена, има любов към занятието си. Трябва да я видя… Но извинете — изсмя се тя, — аз се раздърдорих и ви занимавам с работи неинтересни.

— О, крайно ме интересува това, което говорихте, госпожице, и няма да крия, аз взимам участие в безпокойствието ви за сестра ви. Надявам се, че ще бъде безосновно.

Навън природата беше осветлена. Един сноп лучи падаше в купето.

— О, каква лунна нощ! — извика, гледайки към прозореца, Милка — ние ще я наричаме с галеното й име, с което я зовяха. Тя стана и бързешката, с детска свобода, отиде, та се облегна на него и загледа навън.

Месецът осветли лицето й.

Бранков стоеше приплеснат до стената, пред близо надвесения край него кръст и гърди на момата. Той стоеше като омагьосан от близостта на тая напета снага, която тъй свойски и доверчиво извиваше пълните си и в същото време леки, стройни форми пред захласнатия му поглед. Един лек ветрец играеше с няколко кичури косми по лявата й буза, издадена навън.

— Ох, чудна лунна нощ, чудна нощ! — говореше тя в същото положение. Роклята й се долепяше до коляното на Бранкова: това прикосновение произведе тръпки по цялата му снага. — Не може човек да се нарадва на тая вълшебна картина… Чудна поезия!… Извинете — каза тя сепнато, като се дръпна от прозореца, досетила се, че може би досажда на Бранкова.

— Да, вълшебно! — каза несъзнателно Бранков и стана, без да иска, или от приличие, и той да погледа. Той гледаше, но той не видеше ни пълния месец, тих, леещ сладка, спокойна светлина на необозримия небесен свод, тържествен и мълчалив, надвиснал над спящата, примряла в омая природа, ни широкото поле на юг, което се простираше под мъгляво-златистата завивка на месечните лучи дори до неясните върхове на Стара планина в кръгозора. Той не виждаше нищо: само в ушите му звучаха думите на момата, мътеха му мислите, вълнуваха душата му, унесена, пияна. Той почувствува тука, че се е лишил от способността да мисли, той не беше почти нищо запомнил от онова, което одеве му говори девойката; само гласът й още кънтеше в душата му.

Той се оттегли от прозореца и седна.

— Действително, великолепна нощ — повтори той.

Милка беше сега седнала по средата на своето седалище, по-близко до него.

— Вие трябва да обичате природата? — попита тя, като си поправи пак вироглавите косми, свалени от ветреца по бузите й.

— Обожавам я, особено в такъв час.

Лека усмивчица мръдна по края на Милкините устни. Тя разбра двойната смисъл на тия думи, които другарят й произнесе непреднамерено.

Бранков се чувствуваше повече и повече неловко, чинеше му се, че става глупав. Свободното обръщение, самообладанието на тая девойка, нейния дълбок и властен поглед, който го пронизваше и гореше, близостта й увеличаваха смущението му. Една странна боязливост го нападна, той се плашеше, да не би да издаде чувствата си и да стане смешен.

„Аз приличам на една влюбена патка!“ — помисли си с досада той.

Милка пое пак разговора. Тя скачаше остроумно от един предмет на други, с чести кръшни изсмивания, на които Бранков отговаряше с усмивки, безсмислени, назначени повече да прикрият смущението му, защото той, като гълташе с очи, с душа и с уста ронените из Милкините уста думи, прилични на шумяща струя от маргарити, едвам схващаше смисъла им, упояван от музиката на гласа. Той никога не бе подозирал, че българският език е тъй музикален.

По едно време, след упорни усилия, Бранков преодоля непонятното си малодушие, в който подвиг му помогна и доверчивото и просто държане на събеседницата му, и той взе живо и умно участие в разговора. Тая първа победа над себе си го насърчи и му повърна цялото мъжество. Хитрата девойка съзря преврата в него и с нежен, втренчен поглед в очите му ободрително внимаваше в думите му.

Телеграфните стълбове се мяркаха бежешком през прозореца, минуваше кантониерка след кантониерка, станция след станция, влакът продължаваше безконечно своя еднообразен шум и бяг в нощната тишина, а двамата пътници не забележваха нищо.

Паравозът изсвири по-продължително, знак, че наближава главна станция.

— Горня Оряховица! — каза Бранков и застана при прозореца.

Той се отмести малко, защото и Милка скокна да види. Те и двамата си подаваха главите, с очи, устремени към осветлената гара, пред която гъмжеше и се щуряше тъмна навалица. Зад гарата някакви черни ридове, твърде близко, изтъкваха неравните си силуети под млечното сияние на луната. Бранков чувствуваше с трепет, че сегиз-тогиз галят дясната му буза няколко меки свилени косми, навеяни от главата на девойката, той даже чувствуваше дъхът й и сладостен копнеж облада цялото му същество. Той пак гледаше, но не видеше нищо. Влакът спря.

— Да поизлезем малко? — каза Милка.

— Да, тука е тъй душно.

Той се обърна към кондуктора, който току минуваше край вратата им.

— Колко се бави тука влака?

— Петдесет минути.

— О, дълга почивка! Прекрасно! Хайде! — извика девойката, като си взе шала от поличката.

И те излязоха пред гарата.