Иван Вазов
Казаларската царица (32)

XXXII
Цонка във Варна

Слънцето бе се доста отдалечило от зенита.

— Аз съм гладна, а леля е обядвала — каза Милка.

— Обичаш ли да хапнем в градината? — попита Бранков.

— Пред картината на Черно море? Съгласна съм — каза Милка… — После ще посетим Евксиноград.

Надвечер едвам те се завърнаха от Евксиноград и спряха до вратнята на госпожа Симеонова.

— Няма ли да влезеш да разкажем заедно възхищенията си? — попита го Милка на прага. Като забележи стеснението му, тя си направи строг гласа и извика повелително: — Влез!

Влязоха.

На пруста Милка зачу два женски гласа в стаята на леля й.

— Гостенки някои има леля — рече Милка.

Тя потропа и влезе в стаята, последвана от другаря си.

— Ах! — извика учудена девойката, като видя Цонка там.

Цонка скокна и я пресрещна. Целунаха се.

— Как, ти тука? Каква изненада ни направи! — каза Милка. — И без да предупредиш!

— Колкото ти ме предупреди по-рано! — изсмя се Цонка. — Пенчо не дойде в Казалар, излъга ни, а ни извести от Шумен, че по бърза работа отива за Варна. Тогава скокнах днеска и дойдох, че покрай него да видя и вас. Боже мой, как си зачервена!

— Ходихме, ходихме по суша, по море, по въздуха! Лельо, нагълтахме се на чудесни гледки. Ах, да ви запозная с господин Бранкова. Говорих ти за него в Казалар. — И Милка представи Бранкова на сестра си.

Момъкът се ръкува и поклони вежливо.

Цонка го изгледа втренчено.

— Та ти за мъжът си… а? — подзе Милка, като си сваляше капелата. — Добре стори, че дойде, да го вардиш да не излазя от строгата рамка на съпружеската добродетел…

— Как, вие се виждахте вече?

— Виждахме се, без да се познаваме, бяхме другари в железницата. Той е примерен кавалер… Знаеш ли, Цонке — смееше се тя с глас, — че твоят Трайчев така усърдно и изкусно ухажва за мене, щото, да не бях взела предпазителни мерки, щях да се влюбя в него… Той даже ми купи круши!

И Милка се кискаше.

— Ах! И без да те познава?

— Аз се готвех да ти опиша тоя романтичен епизод…

— Как, ти се смееш, како, вместо да си го опнала за ухото?… — каза недоволна Цонка.

— Аз това се готвех да направя, щом научих от господин Бранкова, че той бил същият… Но днес се улисахме в разходки и не успяхме да го видим.

— Аз го дирих вчера дваж в гостилницата му, госпожо, но, за жалост, не го намерих там — каза Бранков на учителката.

— Хаймани сегашните мъже — забележи усмихнато госпожа Симеонова.

— На коя гостилница е? — попита Цонка.

— На „България“.

Цонка стана.

— Ще ида още сега на „България“.

— Къде? Чакай да се повидим. Трайчева ще видим после. Ах, как добре стори, че дойде… Тая вечер ще бъдем заедно в Приморската градина и господин Бранков ще ни придружава. Колкото за Пенча, ще го уловим как-как. Стой тука.

Цонка пак седна. Тайно разтревожена от това, което тъй шеговито й разказваше сестра й, тя се свеняваше пред Бранкова да поиска повече подробности за случката в железницата и от страх да не издаде досадата и ревността си.

— Та ти утре си си отивала? — попита тя Милка.

— Да. Аз бих желала да вземем и Трайчева, ако е свършил работата си, та другарски да пътуваме… Сега вече не е опасен за мене — завърши глумливо Милка.

— Не, аз ще ида да го намеря — каза Цонка решително.

— Тогава иди — каза й Милка; — но за вечеря без друго елате с господин Трайчева тука. После ще идем на Приморската градина да слушаме музиката и да гледаме морето при лунната нощ.

— Чуваш? Без друго го доведи тука твоя загубен мъж, дето никой не може да го намери — настоя и госпожа Симеонова, ухилена. — Доведи го тука да ми го представиш и да ми целува ръка и да го благословя. Какви сте чудни вие, сегашните млади! Годяват се, женят се, без да се сетят да известят на роднини и приятели. Милка ми каза, че бил и хубавец? Знай Аврам де копай корени, гиздосийке! — притури лелята, гледайки Цонка, която се стъкмяваше пред огледалото.

Бранков предложи на Цонка да я придружи и й покаже гостилницата.

Тя прие с благодарност и излязоха.

След няколко време вървеж те се спуснаха край Приморската градина, пред която се синееше морето, па се отбиха надясно и спряха пред една скромна гостилница на два ката. Бранков попита слугата за Трайчева и получи отговор, че е излязъл.

— Коя му е стаята? — попита Цонка.

— Петнайсетий номер.

— Заведи ме там.

Слугата ги поведе из стълбите.

Когато завиха по горните стъпала, една млада и дебела жена, модно облечена, с голяма широкопола капела, украсена с бяло страусово перо, се появи зад тях, тропайки с аленото си чадърче по стъпалата. Това беше Серена.

Бранков и Цонка тръгнаха по коридора в дирите на слугата и се спряха пред вратата на Трайчевата стая.

— Господин Бранков, благодаря ви крайно — обърна се тя към момъкът — за вашата голяма любезност.

— Няма защо, госпожа.

— Аз ще остана тука да чакам Трайчева, като се разхождам и гледам морето: вас не смея да задържам повече и ви моля да ме извините, че ви затрудних — и тя стисна сърдечно ръката му.

— Госпожо, разчитайте на моите услуги, аз съм в пълното ви разположение, ако имате нужда.

Той се поклони и излезе.

Докато ставаше тоя разговор, непознатата дама приказваше настрана със слугата бързо и ниско, последвайки по посока на Цонка. После и тя слезе след Бранкова.

Цонка приближи слугата.

— Кого търсеше тая госпожа?

— Същият господин от петнайсетия номер, когото и вие търсихте.

— Коя е тя? — попита разтреперана от вълнение Цонка.

— Не я познавам. По разговарянето й мисля, че не е българка.

Сърцето на Цонка се сви в гърдите и.