Иван Вазов
Казаларската царица (22)

XXII
Сърце

Милка чака пристигането на Трайчева и на сутрешния ден до пладне. Но той не дойде. Ней се искаше, а и Цонка я канеше, да чака още и да си тръгне вечерта. Но поп Деян настоя да си тръгне през деня, за да стигне ранко в Шумен, понеже от няколко деня бяха забележени разбойници турци, че се скитат тъдява из долищата. Даже едно убийство бе станало преди пет дена край друма, който отива за града. Тогава Милка тръгна за Шумен с една селска бричка, изпратена докрай село от просълзената си сестра, от Недялка и от поп Деяна.

Когато Цонка се връщаше в къщи, унила и натъжена, един селянин с прашни крака и с торба на гърба я застигна и и каза:

— Дай мюждето, даскалице: господин Трайчев ще си дойде тая вечер.

— Как? Отде знаеш? — попита стреснато учителката.

— Ида сега от Шумен. Там го видях. Пристигнал днес с железницата. Обади ми, че по хладовина ще тръгне за село.

Цонкиното сърце се разтупа от радост.

— Как не дойде по-рано да се видят с кака поне за кратко време! Тя тъй много желаеше да го види! Чичо Василе, чакай. Благодаря ти. Пий едно вино, че си уморен — извика тя на селянина. Той се повърна и прие с благодарение двайсетте стотинки, па си отмина.

Известието за Трайчевото идене я окрили. Угрижеността изчезна от лицето й, безпокойствието, събудено от настойчивите и подозрителни питания на сестра й, се разсяха пак. Цонка цяла се отдаде на радостта си. Тя заразтреби пеешком къщата, за да причака прилично желания гост. Откъсна от вазите най-хубавите цветя и ги тури на масата му във фаянсовото цветарниче. Промени чаршафа на съпружеското легло и тантелените възглавнички, шити от нея с инициали от червена свила: Ц. Х. (Цонка Хрусанова) — мил спомен от невинното моминство. После се изправи пред огледалото, та си втъкна в косата един едър трендафил, видя усмихнато лицето си и му се изплези детински, защото го намери хубаво.

— Отде пък измисли кака, че имам угрижено лице? Това показва, че тя има фантазия — продума си тя.

В залиса си да се къта и нарежда стаите, занята с радостта си и с образа на Трайчева, тя не забележи навън доста силната буря, която се изля в пороен дъжд. Погледна часовника си и видя, че времето хвръкнало неусетно.

Смръкнуваше се. Минутите й се чинеха по-дълги; нейното ухо се вслушваше във всеки шум от кола, който идеше отвън. Няколко пъти отива при огледалото да се види пак и да си поправи един свилен сколуф, който си стоеше добре, някоя гъвка на дрехата, която нямаше нужда от това, и да си хареса пак лицето, което и без нейното одобрение беше привлекателно. Тя се притесни повече и повече от бавежа Трайчев и за да се позалише, отиде у булка Стаменковица да й обади, че Трайчев си иде, и си сподели радостта.

— Хе, ще черпиш, даскалице — каза й селянката зарадвана.

— Може да си дойде с бай Стаменка?

— То дъждеца ще да ги е поокъпал хубавката — забележи Стаменковица.

Чу се, че идат кола от улицата.

Цонка припна към вратнята. Там спираше Стаменковата бричка. Но вместо Трайчев, друг човек беше.

Тя се върна скръбна в къщи. Взеха да й идат сега мисли за някаква случка из пътя. Спомни си убийството на полето, извършено по такъв час от делиормански разбойници.

Смръкна се.

Тя не искаше да ляга.

Запали ламбата и взе една книга да чете. Но нищо не отбра нейния разсеян и безпокоен ум… Тя излезе да поговори с бай Стаменко. Стаменко стоеше буден навън и поправяше при газова ламбица нещо на колата.

Ламбата осветляваше едната половина на Стаменковото дебело, власато, флегматично лице.

— Добър вечер, бай Стаменко — поздрави го Цонка.

— Дал бог добро и торба грошове. Честит ти гост.

— Пенчо не е пристигнал още — каза тя със схванат глас.

— Ха! — извика учуден Стаменко, като се изправи с теслата в ръка.

— Ти го видя в Шумен?

— Ама как, не е ли пристигнал господин Трайчев?

— Надявах му се, няма го.

— Чудно ми е това, дето ми казваш. Аз го видях по икиндия и го питах, той каза, че ще тръгне надвечер. Пита и мога ли да го взема. Не можех, имах двама човеци вече.

— Може да е останал в Шумен да пренощува?

— Не остана бе, нали ти думам? В хотела му, дето той си ходи, пак попитах за него, чунким единият ми мющерия се отрече, та остана празно място в колата.

Рекоха ми там: „Току-що тръгна с пайтона“. Та как да го няма още?

Цонка стоеше смаяна.

— Да не би да се е строшил нейде пайтона му? — каза Цонка.

— Не е. Из пътя никъде пайтон не видях спрял, нито ме застигна някой — срещнах само две кола: първата беше Велчовата бричка при Таштепе — идеше с една жена.

— Сестра ми! — каза Цонка.

— Сестра ли ти била? Как не се видяхме! Другото беше пайтон: срещнах го отвъд Иванчовото ханче — беше мърчина вече тогава.

Цонка стоеше втрещена.

Де ще е Пенчо? Де се губи? Де е закаран?

Светът й се зави.

Дойде й на ума пак за убийството и за разбойниците, за които бе говорил поп Деян.

— Кой беше пайтонджият му? — попита тя Стаменка, който се беше пак навел над работата си.

— Сюлейман Бургуджи, оня, чапкънинът…

— Турчин! — извика тя в ново безпокойство.

Стаменко наби гвоздея в дървото, па се изправи и каза:

— Че шуменските пайтонджии са повечето такива, даскалице. Делиорманците, ако не са пантаджии, то са пайтонджии — вмъкна злобна думица Стаменко, по съсловно съперничество, без да сети какво действие имаше въз учителката това пояснение.

После прибави поугрижен:

— Но де ще се бави човекът? Той трябва да е стигнал, не може да е хвръкнал на небето. Или пакост е станала някаква пак? — Последните думи той произнесе тихо, но Цонка ги дочу.

Цонка бе вдървена.

— Може да е слязъл право у кмета — каза Стаменко след малко мислене.

— Защо у кмета? — попита Цонка зачудена.

— Той ми каза, ако видя кмета, да му кажа да го чака тая вечер в къщи, да не излазя никъде. Ще да са се улисали в приказка, па е забравил да прати да ти обади. Иде от София, нещо бързо, по партиите може да му говори. Я избори ще стават пак, я… Аз нямах време да видя кмета. Там ще е, даскалице.

— Да пратим да видят — каза Цонка обнадеждена от тая мисъл.

— Чакай да пратим наш Цвятко! — каза коларят.

— Не, не мога да се стърпя, и аз ще ида!

Стаменко извика сина си. Подаде се из стаята дванайсетгодишно момче, босо.

— Цвятко, иди с даскалицата, да й бъдеш другар, че вън е тъмно. Аз имам работа.

Навън шумовете бяха съвсем престанали. Редки кучешки лаеве нарушаваха още тишината.

Цонка и момчето се запътиха през пустите и мрачни улици. Облаци, пръснали се надвечер подир бурята, пак завличаха небето.

Приближиха общинската канцелария.

Цонка не видя да свети на никой прозорец, но тя потропа на вратнята. След няколко време отвори й разсилният…

Тя попита за Трайчева.

— Няма никой тука — отговори разсилният сънливо.

— Може да е отишъл право в кметовата къща — помисли си тя. Кметът живееше близко. Тя узна у него, че не е виждал мъжа й.

И с премаляло сърце се затече нататък. — Може да е у Чакалова — каза си тя, като си въобрази, че е възможно да се е отбил у Чакалови, да го е задържал Чакалов да разговарят за инструментите.

В тревогата си Цонка нито се сещаше да помисли колко нейните предположения бяха лишени от основателност и недопустими. Но человек и в най-безнадеждните минути пак търси и намира сянка от надеждица в нещо. Тя си помисли:

„Оня пайтон, дето Стаменко го е срещнал, че се връща в тъмнината, е бил празният пайтон на Пенча. Пенчо е слязъл тук и го е отпратил. Непременно е у Чакалова.“

Като минуваха край едно плетище, спуснаха се на тях пробудени псета. Тя се навеждаше да търси камъни, но не намери и хвърли с пръст, като викаше уплашена. По щастие, един селянин се улучи там и пропъди с псувни и с тояга кучетата.

У Чакалови двата прозореца към пътя светеха през завесите си.

— Тук е — издума тя запъхтяна и почука на стъклото.

Тегли се завесата, па се отвори и прозореца. Показа се Недялка.

— Ах, ти ли си, Цонке? Заповядайте, заповядайте.

— Тук ли е Пенчо?

— Мъж ти? Че той стигнал ли е? У нас не е.

Учителката изпъшка и без да даде обяснения, отмина нататък с момчето.

Тя се спря на едно място, втрещена, потна. Излезлият вятър развяваше разсипаната й при борбата с псетата коса.

— Сега — къде? — каза си тя глухо.

Нова луча от надежда блесна пред очите и.

— Ще се е отбил и побавил у дяда попа; той го е задържал за новини, па са се улисали, та са забравили да ми известят…

Па като намери сама неправдоподобно последното обяснение, тя прибави на себе си:

— Или са пратили някого и той не е дошъл.

Поповата къща беше близко.

Цонка потропа на вратнята. Лавнаха псета из двора. Тя погледа през една разтруга: всички прозорци бяха тъмни.

Тя изпъшка, почти изхленчи.

Тръгнаха пак.

В това време зад тях вратнята изскърца и се отвори. Цонка се извърна.

Позна на прага едрата фигура на попа, гологлав.

— Кой беше тук? — извика той, като гледаше в тъмнината двамата хора.

Цонка се обади.

— Аз съм, дядо попе: Трайчева.

— Даскалице! Що чиниш тук нощно време? Ти ли блъска? Кого дириш?

Тя с разплакан глас му разправи как мъжът й тръгнал от Шумен и пропаднал някъде.

Попът изслуша поразен това съобщение.

— Как може тъй? Как може да бъде? — извика той тревожно. — Чакайте тука! — каза и изчезна. След малко той се появи с калимавката на глава.

— Ела да идем у вас: Пенчо трябва да се е завърнал у вас сега. Инак не може да бъде.

Из пътя попът я ободряваше. Може най-после да бъде другаде слезнал — кой знай у кой познайник… Може Стаменко да е погрешил. Но в душата си и той изпитваше безпокойствата Цонкини от това необяснимо закъсняване на Трайчева.

Тримата души стигнаха у Стаменкови.

— Няма! — каза Цонка, като погледна, че стаята бе празна и ламбата светеше тъй, както я бе оставила накрай масата.

Попът беше смутен.

— Ти това, дето го мислиш, лошото, не е: друга ще да е работата — казваше той, като влезе в стаята и се прекръсти.

— Прощавайте, дядо попе, че ви обезпокоих — извика с просълзени очи учителката.

— Как ме обезпокои? Ами да имаш такава грижа и мен да не обадиш? Ти, сама жена тук, да няма на кого да си изкажеш мъката? Седни, умири се. Как-как от мъжа ти ще довтаса тая нощ хабер. Господ е милостив… Вие, даскалите, не вярвате много в бога, но аз знам, че той бди над нашите глави и е всемилосерд.

Той погледна часовника.

— Единайсетий час.

Па запали цигаро, от мъка, смукна съсредоточен и строг и рече:

— Ти не щеш да заспиш тая нощ от мисъл, и аз не ще мога да мигна у дома. Ще постоя тука още. Цвятко, иди събуди баща си да дойде тука… Кажи му да дойде… Аз да разбера каква е работата.

Момчето излезе.

Цонка със сключени ръце ходеше из стаята и охкаше, с бузи, облети от сълзи.

— Пала го палила! — избъбра попът сърдито и теглеше силно цигарото, като че искаше из него да извлече някакво утешително обяснение на случката.

Чуха се стъпки на пруста, па някой удари на вратата. Влезе Чакаловий брат.

— Добър вечер — каза той гръмливо.

— Дал бог добро, Нено — каза попът.

Цонка гледаше влезлият със страх.

— Даскалице — обърна се той към нея, — прати ме бачо да ти кажа много здраве от господин Трайчев.

— Ах!

— Думай по-скоро бе! — избъбра нетърпеливо попът.

— Пратил писмо по един пътник на бача, че му се случило нужда за Варна, та отишъл на Варна.

— За Варна? Защо? — попита тя стреснато.

Попът я изгледа строго:

— Защо, защо! Отишъл за Варна, че имал нужда. Сега знаеш, че е жив, и къде е — благодари бога и не питай повече. Аз нали ти казах: имай упование в оногова, дето знае и може повече от всинца ни.

— Лека нощ! — рече селянинът.

— Благодаря ти, Ненко, че ме зарадва.

Ненко излезе.

Попът стана.

— Ами какво е дрънкал Стаменко? Пиян ли е бил? Сега изправи се тука пред тоя — той се озърна към стената на изток, — вие нямате и икона! — и се моли и благодари бога. Сбогом.

Той й подаде ръка.

Тя му каза покъртена:

— Благодаря ви горещо, дядо попе, че ме подкрепихте в тия минути и ми показахте такова съчувствие. С вашето стъпване тука и радостното известие дойде.

— Аз ти казвам, че има един бог. Кажи това и на мъжа си. Лека нощ!

Той излезе.

Цонка седна на леглото. Тя се усещаше сломена от тия тревоги. По нейните очи още искряха сълзи.

— За Варна, Варна! — викаше си тя. — И все на Чакалов пише, като че жена му е безграмотна… — каза си тя горчиво.

После прибави след няколко мислене:

— Да бях знаяла това, щях да приема поканата на кака и да ида с нея във Варна. Оттам щяхме да се върнем с Пенча.

Тя се прекръсти.

— Боже, благодаря ти, че така се свърши!

Тя спа дълбоко, като пребита, тая нощ.