Иван Вазов
Казаларската царица (12)

XII
Казаларската царица

Това беше една гологлава, русокоса девойка, мила, с гъвкава снага, тънка, малка, почти момиче, със сини очи и в синкава роклица.

Милка не можа да я познае, тъй се показа променена Цонка и разхубавяла.

Тя се спусна насреща й, но Цонка беше вече при нея и се хвърли на врата й. Милка я прегърна нежно.

— Како! Добре дошла! Боже мой, как тъй, ненадейно… Ох, мила сестрице! — викаше Цонка с възторг в очите, овлажнели от умиление.

Милка я целува по бузите, по златистата коса, мълком, покъртена. Па престана да я целува, а й стискаше само ръцете и я гледаше любовно, възхитена.

— Колко си разхубавяла! — извика тя.

— И как тъй да ме не предизвестиш, че ще си ми гостенка! Виж как ме намираш… — И Цонка погледна басмената си вехта роклица със сини пъстри цветя.

— Именно, исках да не знаеш, за да те заваря тъй, както си живееш тука всекидневно. Ти не щя да дойдеш при нас толкова време, ето ме мен при тебе — това да ти бъде наказание — завърши шеговито Милка.

— Но, како, ела, ела тук на сянка — каза Цонка и припна, та донесе от пруста и тури под върбата две плетени столчета… — Разправи какво правят нашите. Нали са здрави?

— С кола много здраве от всички… Ах, Цонке, забравих: да ти честитя и лично — мъж.

— Благодаря, како. И тебе пожелавам още по-добър. Ти заслужваш да бъдеш най-честитата жена на света, каквато си добра, каквато си красива.

И Цонка гледаше възхитена развълнуваното Милкино лице.

Милка разправи на Цонка за живота у дома, за домашните, за София, за всичко, що я интересуваше да узнае.

— Та сърди ли ми се тато още? — попита втори път Цонка.

— Сърди се още, но прости.

— Не ви писах оттогава, защото тъй… беше ми съвестно, като не бях поне предупредила тате, ако не му исках съгласието, че ще се женя… Разбираш, срамувах се после, не смеех… После, бях много залисана в училището, готвех децата за изпит… Отлагах от ден на ден да ви пиша… С една реч, и аз не зная как се измина времето.

Милка се засмя.

— Който се извинява, се обвинява, казва една поговорка. Стига, стига се черви. Мързелец малко, признай се — престъпление няма… главното е да бъдеш честита с Трайчева. Де е той?

— Няма го сега тука… Как не сте се видели?

— Де да го видя?

— Той отиде в София.

— В София?

— Да, преди десетина дена. Обеща ми да ви посети там, да ви се представи и получи лично благословията на тате и на мама. Чудно как не е бил у вас.

— Но защо не дойдохте заедно, за да се поразходиш и ти?

— Не дойдох, защото не по разходка отиваше там, а по работа… После, да не стават и разноски — усмихна се тя. — Ние сме беднички, како. Обаче ние ще се видим скоро, като минем с Пенча през София. Аз не ти казах, че са го назначили в Самоков.

— Да? — попита Милка със задоволство по лицето. — На каква длъжност?

Цонка й обади.

— Прекрасно… Какво ти пише друго?

— Той е писал това на господин Чакалова.

— Кой е тоз Чакалов?

— Бивш учител тук. Сега ще се преселяме в Самоков. Аз с жалост ще напусна това село и ученичките си… Ти ще ми постоиш, нали?

— Само днес, утре и други ден до пладне.

— Как? — извика недоволна Цонка.

— Аз минувах само оттука и се отбих да ви видя, а отивам за Варна.

— За Варна?

— По чичовото наследство. Процеса ще се гледа на 6 юлия, а днес имаме първий. Аз трябва да занеса някои нужни документи и други сведения на адвокатина. Тате намери необходимо това. Него го задържа работа в София.

Цонка я изгледа странно.

— И как, тъй, самичка пътуваш?

— Да.

— Такъв дълъг път, цяло денонощие! Колко си смела, како! Има нещо мъжко в характера ти… Та и в чертите на лицето ти има нещо…

— Мъжко? Мустакато? — усмихна се Милка.

— Мъжествено, храбро — отговори Цонка.

— Боже господи, Цонке, малко остая да ме изкараш някой непобедим пълководец: Суворов, Жана Дарк, Скобелев…

И тя се изсмя весело. После прибави, като поглади косата й по челото:

— Та каква опасност да пътуваш днешно време по железниците, макар и в третий клас? България е цивилизована страна, а не някой Кюрдистан…

— И в трети клас? Все економка, пестелива, како!

— Какво да се прави. Ний живеем с нищожната пенсия на тати, едвам сбираме двата края. Жалко, че нямаше и четвърти клас. Аз обаче се принудих от многото наваляк да мина снощи във втори клас, при станцията Павликени. Оттам до Шумен вече пътувах с един млад господин, любезен кавалер.

— Любезен кавалер? — попита Цонка, като я погледна загадъчно.

— Любезен, тоест твърде вежлив, твърде деликатен и крайно услужлив — и Милка разправи на сестра си пътуването с Бранкова.

— И красив?

— Доста симпатичен. Рус.

— Аз бих го залюбила, преди да срещна Трайчева. А ти, как, не влюби ли се в него? — каза с дяволитост в погледа Цонка.

— Не.

— Не?

— И сама се чудя защо — защото той заслужва това — каза Милка, като ровеше с върха на чадърчето си по земята.

— Може би сърцето ти не е свободно? — пошушна Цонка.

— Не, свободно е.

— И защо тогава?…

— Каква си, Цонке! — каза троснато Милка. — Може ли човек така да се залюби из пръв път? И може ли да се даде такъв въпрос: защо се не залюби? Ти из пръв път ли залиби Трайчев?

— Из пръв път — много по-рано, преди да се сетя, че съм го залюбила.

— И ти си щастлива, Цонке?

— Щастлива, како.

Милка мислеше наведена. Лекият ветрец, който клатеше шумата над главата й, бе свалил пак непокорното висулче косми и го вееше по бузата.

— Значи, ние напразно се безпокоехме от мълчанието ти?

После прибави:

— И такова оженване, крадешком!

— С тъпани ли да го разгласяваме?

— Ти пишеше, че в Шумен се венчахте?

— Да… тъй се случи по-удобно…

Милка наблюдаваше лицето на сестра си. Някаква червенина, плод на вътрешно смущение или на безпокойство, играеше по бузите на учителката. Но тя не можеше да отгатне причината й.

— Чудно как не се е вестил при нас господин Трайчев.

— Ще да е бил много залисан. Навярно, подир твоето тръгване ще е отишъл у дома. Аз много съжалявам, како, че не можа да го видиш. Той е твърде симпатичен и ще ти произведе добро впечатление.

— О, не се съмнявам.

— Ти впрочем ще го видиш тука. Той трябва да се завърне тия дни. Но да идем у дома, како, да си починеш. Как се залисахме тука! — каза Цонка и стана… — Ела да видиш моето Робинзоново жилище, то не е далеко.

Милка също стана.

— Аз си го въобразявам: накичено с цветя. Ти ги обичаше много… А помниш ли тате, когато еднаж, сърдит за нещо, ти хвърли вазите с карамфилите на улицата? Ти зарева като павун — изсмя се Милка. — Там ония вази чии са? — и тя посочи към прозореца.

— Мои. Там е учителската стая. Празна е сега. Но цветята съм заръчала да поливат. Чакай да ти дам едно!

И Цонка се затече и донесе два кичести зимбила, единият даде на сестра си, която го помириса с наслаждение, другият втикна на косата си.

Тръгнаха и излязоха.

На мегдана, пред вратнята, няколко деца играеха на пумпал. Те шибаха с ожесточение с вървеното си камшиче, като я гонеха дървената коническа топка, която правеше шеметно бързи въртения и уморителни еволюции по равната земя.

— Учителката, учителката! — извика едно и всичките напуснаха играта, па почтително свалиха шапките си.

— Играйте си, гълъбчета — каза им приветливо Цонка.

Децата отминаха нататък и продължиха биенето на пумпала.

— Виждам, че тука са научени децата на почитание към по-старите — забележи Милка.

— Да, те са мои ученици от второто отделение. У нас са смесени отделенията. И обичат ме.

— Защото и ти ги обичаш.

— И аз ги обичам. Аз даже ще ми бъде жално да се разделя с тия малки същества, когато напусна Казалар. Аз тъй привикнах с тях… Чини ми се, че без тях животът ще ми се покаже най-напред малко опустял…

Милка ненадейно се спря.

— Да, я ми кажи: аз чух одеве, че ти викаха децата „царица“?

Цонка се изкикоти.

— Царица! Да, „Казаларската царица“.

Милка я изгледа въпросително.

— Ето историята на моето провъзгласяване за царица — каза усмихнато Цонка, като завиха покрай зида на църковната ограда. — През коледната ваканция дадохме тука ние, учители и учителки, и Пенчо, едно любителско представление с благотворителна цел: от дохода да се купят книжки за бедните деца. Аз играех царица Тамара.

— Каква драма беше? — пресече я Милка.

— Из българската история. Тъй се викаше: „Царица Тамара“. Ако помниш Тамара, еврейката, жена на цар Ивана Александра. Трайчев игра пък царят.

— Аз не знам такава драма — каза Милка, като помисли.

— Разумява се, защото тя не е печатана още. Учихме я в ръкопис. Съчинена беше от един наш другар, доста даровит, който се занимаваше с литература.

— И, види се, прекрасно си играла? Направила си впечатление?

— Остави се… Като ми завикаха оттогава: „царицата“, „царицата“! И поп Деян, и кметът, па и децата подир тях… Кой знай как им съм се видяла… И останах царица. Чу се и в Шумен даже… Царица без корона, без престол и без царство — изсмя се тя.

— Утеши се: царство имаш — тоя весел училищен двор, и трон — в душите на тия мили дечица, които те тъй обичат. Кой знае истинска царица дали би била по-щастлива от тебе и по-полезна от тебе.

Цонка се ухили:

— Ба, и корона си имам. Тя е на царица Тамара и струва половин лев. Държа я у дома за спомен и за свидетелство.

После, като помисли, каза с тих, замислен глас:

— Тоя ден беше знаменит за мене.

— Знаменит?

— Тогава се реши съдбата ми… Но ето ни у дома — каза Цонка, като стъпи на прага на една грубо издялана вратня с две широки крила, от които само едното бе отворено.

Влязоха в Стаменковата къща.