Иван Вазов
Казаларската царица (9)

IX
Милка

Когато Милка стигна в Шумен, пробуденият град беше вече в движение. В гостилницата, дето я заведе пайтона, тя никак се не бави, нае друг и тръгна за Казалар.

Скоро се намери пак на къра.

Пътят й тръгна из усте, после следваше по неравна местност, отдето се откриваше необозрим хоризонт. Тя поимаше с пълни гърди утренний прохладен въздух и стреляше погледите си към посоката, дето беше сестра й, но мислите й бяха назад към изчезналия влак. Тя сега изследваше душата си, анализуваше чувствата си. Тя си зададе въпроса: люби ли Бранкова? Тя дълго пита сърцето си и то й отговори: не. Тя беше много мила с него, много разположена в обществото му, с прекрасни впечатления и с мъка се раздели от него, но всичкото това беше симпатия към един приятен, вежлив младеж, но не любов. Да, не бе любов. Тя беше се запознавала и с други младежи, но по-дълбока бразда в душата й не беше остаяла. Милка едвам сега се сети, че свободните й, почти игриви отношения към Бранкова, с когото пръв път и за кратко се виждаше в живота си, бяха неуместни и събудиха в душата му чувства по-силни напразно. Добра, жизнерадостна, духовита, с темперамент жив, тя се бе оставила на природата си, ненавикнала на причиняне и лицемерие в обръщенията си с младежи, поддала се бе на неодолимото за жената удоволствие да пленява с красота и ум, да очаровава без особена друга цел, а само за удоволствието да пленява. И тя с тържество и безпокойство мислеше сега, че Бранков се разделяше от нея влюбен, влюбен сериозно, когато тя изпитваше към него само съчувствие, приятелство, искрено уважение. И при все това тя тръпнеше от радостен копнеж да го види пак, да направи с него, мил другар, обещаните възхитителни разходки по брега на Черното море и при тая мисъл в душата й светваше ясност, някакво празнично чувство.

Пайтонът кривна из един дол, по чиито плещи ниска зелена дъбова гора фъфлеше с къдравата си шума. По-нататък се жълтееха през пътя жънати ниви, прошарени от зелени дървета и кръстци. Милка узна от возача, че зад тая гора е селото. И образът на сестра й ясно и по-господствующ й се изпречи и замести другия. Тя отиваше сега при Цонка, да я види. Тя им бе писала, че се е венчала с един местен чиновник — общински писар, — после се бе умълчала и не отговаряше на писмата им. Това беше ги обезпокоило. Тогава баща й и майка й бяха я пратили да я навести. От Казалар Милка щеше да отиде за Варна по нуждата за една съдба за скромно наследство, оставено от един неин чича, умрял там стар ерген. Някои работи бяха попречили на баща й да иде сам.

Баща й, Георги Хрусанов, дълги години чиновник и сега без служба, живееше в София на скромната си пенсия. Той бе от един тракийски градец, както и жена му, учителка там в турско време, когато беше се и оженил за нея. Опълченец в Освободителната война и ранен при Шипка, Георги Хрусанов след Освобождението бе постъпил на служба, местен от град на град, без да напредне по нея. Честен до крайност, но с характер упорит, неспособен за подмилкване пред началството, той и не беше му спечелил благоволението. Гръбнакът му не се чупеше. Със застаряването той бе станал сприхав. Тъй преди две години, кипнал от яд, че министърът трикратно му предписва да изпълни едно разпореждане необмислено и вредно, той в гнева си му телеграфира: „Вие не умеете да разделите на две магарета сено!“. Отчислиха го веднага. След малко отчислиха и Милка от учителската длъжност в гимназията, за бащината й вина. Тогава Хрусанов мина в София, дето със спестените парици си направи скромна къщица. Освен Милка и Цонка той имаше още два сина и три дъщери, по-малки от тях. Товарът на това семейство, тежък за човек като него, задължаваше Хрусанова да пести и дели от залъка си, за да надвие на разноските. Цонка, за да поолекне на баща й бе станала основна учителка в Казалар веднага подир уволнението му. Тя му бе даже помагала от малко-малко, пращайки му част от платката си; но от три месеца насам тя бе престанала да прави това…

Милкиното неправедно отчисление беше една беда за Хрусановото семейство, но тая беда му донесе и едно добро. Майката бе станала от някое време хърлава, страдаше от хроническо ногоболие, трябваше някой да я замести в грижите за къщата. И Милка се завзе с преданост и любов за това. Станала отрано стопанка, тя стана и майка на братята си и сестрите си. Тя беше станала провидена в къщата. За да спомогне колко годе на разноските, Милка намираше време да дава частни уроци по някои богати къщи, готвейки девиците. Тоя приход беше обаче незначителен. Но оскудията малко се чувствуваше в къщата под грижите и домакинската сръчност на ръкопата и икономна девойка.

Свършила с бляскав успех гимназията в град Х., дето живееха преди, надарена с привлекателна външност и получила светскост в градското общество, Милка на двайсет и втората си година не беше женена още. Нейната млада душа жадуваше човек, когото не намираше. Сърцето й, гордо и незачекнато от истинска страст, искаше да бие за младеж, достоен за любовта й. Девица на своето време и среда, тя бе напоена от новите свободолюбиви идеи за жената, беше с характер независим и възрения модерни върху живота; но нейния здрав разсъдък и природния такт я пазеха да замине границите, зад които една девица или жена не можеше вече да запази гордото самоуважение към себе си и да гледа право в очите хората. И понеже не срещаше на пътя си идеала на въображението си или поне човекът, който да й вдъхне истинско чувство на симпатия, ако не любов, тя предпочиташе да чака, да се не жени, отколкото да хвърли слепешки живота си в ръцете на мъж, комуто не можеше да даде сърцето си. Но такава мома не можеше да остане незабележена. Няколко млади хора бяха вече я поискали. Тя отказваше.

— Не мога да взема човек, когото не обичам или доде се не уверя, че ще мога да го обикна — казваше тя на майка си. Но баща й се въсеше, сърдеше, като научваше това.

— Утре ще замижа, па ти ще ги търсиш, без да ги намериш. Ще станеш дърта мома, а дърти и сиромашки и без тебе ги има доста на пазаря, без да намерят купувачи — казваше той намусено.

Имаше право донейде Хрусанов при своето тежко обществено и семейно положение: страхът, че подир Хрусановата смърт товарът на фамилията му можеше да легне въз тях, обезсърчаваше кандидатите. Студената сметка охладяваше ентусиазма, който им вдъхваше Милка.

Тя се бе запознала с ония, които бяха се явили. Тя бе изнесла разочарование от срещите. Тя бе намерила тия ергени или пусти, или антипатични. Един по-добър, даже със забикалки бе загатнал, че желае да му се припише половината от двора на Хрусановата къща. Милка с отвращение отказа.

— Ти ходи, другарувай с ергени хора, па ги захвърляй като отрепки. Да видим какви клюкици ще захванат да обикалят из махалата — съдеше я баща й, който не пръв път се гневеше за независимия образ на живота на Милка.

— Бъди спокоен. Аз се уважавам повече, отколкото би желали клюкарите и почтените лицемери — казваше Милка.

— Все многознайствувате вие, младите. Тоя вятър, дето е задухал в главите ви, не знам къде ще ви отнесе — бъбреше бащата недоволен.

Той захваляше Цонка, че се е оженила.

— По-луда беше от тебе, по-умна излезе. Истина е, че не попита, както му беше приликата, но като си е харесала мъж, нека бъдат честити.

Когато баща й говореше за възможните клюки, той не знаеше, че те вече обикаляха из „махалата“ на Милкина сметка. Свободните обръщения на дъщеря му, която се не стесняваше от закоренелите възрения на обществото за как трябва да се държи една почтена мома или която иска да мине за такава, не минаха безнаказано за девойката. Срещаха я често сама — ходейки по работата си и понякога — на разходка с другарки, — често придружавани от младежи, техни познайници или роднини; виждаха я, че приказва с тия млади хора свободно и весело, пленявайки ги с умната си реч по всякой засегнат въпрос в разговора; даже и дваж-триж, както видяхме — с кандидати свои из Княз Борисовата градина — и мълвата запя най-напред тихо, после по-високо своята песен. Дойде и до слуха на майка й. Тя й направи забележка.

— Аз, като съвестта ми е чиста, малко искам да знам какво ще брътвят наоколо ми глупците — казваше Милка пренебрежително.

— Не е зле да знаеш, Милке, за да бъдеш предпазлива занапред.

— Тоест да бягам от света? Та нали вие искате да се оженя?

— Затова именно избягвай неблагоразумни постъпки — казваше майка й, — защото ти трябва да се ожениш.

— Неблагоразумни постъпки, че приказвам с ергените, че се срещах с ония, които ме искаха?

— Нямаше съвсем нужда, те те бяха харесали и без това и бяха те избрали.

— Но и аз исках да избера, за моя сметка. Слепешката не можех да дам ръката си.

— И никого не можеш да харесаш!

— Не можех да обикна.

— Да обикнеш?

— Да, аз чувствувам цената си. Имам сърце. Някога момците взимаха момите; днеска момците и момите се взимат. Тук има една малка разлика.

Майка й се навъси.

— И една голяма невярност: и днес е тъй, както е било преди, не тъй, както ти мислиш, че би трябвало да бъде. Правото за избор остая на ергенът.

— И правото да приема остая на мене.

— То може да стане обичай в двайсет и вторий век, но сега не е — каза недоволна майката.

— Ще чакам двайсет и вторий век — изсмя се Милка.

— Ти се смееш? Помни, че с тоя ум може да останеш неженена.

— По-добре неженена… И какво страшно зло! Ще стана учителка пак. Или друго ще работя, за да изкарам моят и вашият хляб, и вие ще бъдете по-добре, и аз ще се радвам на свободата си. Има ли по-ценно нещо от нея? Да, има — щастието чрез любовта… Не се въси, мамо, успокой се, това неприятно за вас предположение няма да се случи. Аз ще успея още млада да се оженя, но както аз искам. Виж ме — и тя се изпъчи гордо; — една мома като мене има право да разчита на щастие, а сърцето ми говори, че то не е зад девет планини и зад девет морета…

И тя глезено залепи ръцете си на бузите й и целуна главата на покъртената от нежна любов майка.

Тоя разговор ставаше в навечерието на Милкиното тръгване.