Иван Вазов
Казаларската царица (8)

VIII
Раздялата

Призори, когато кръгозора на изток се запали от светлорумена зара, Бранков чу, че се чука на прозореца зад него.

Той се извърна и видя Милка: тя бе дръпнала завесата и го гледаше. Тя му климна с глава усмихната.

Той влезе в купето. Милка, отворила вече другия прозорец, отдето лъхаше утринна свежест, наметната с шала, го чакаше. По челото й и по бузите й, в една пленителна безредица, падаха свилени кичури от кестенява коса — той видя сега, че тоя цвят имаше косата й.

Тя го погледа с недоумение.

— Кога спахте вий? Аз три пъти се пробуждах и не ви виждах? Мигар вий стояхте все навън?

— Не ми се спеше… Гледах без насита вълшебната нощ… И не съм усетил кога се е минала.

Тя се усмихна.

— Вий сте били извънредно поетическа натура, ако допуснем това, че е истина; но — тя прибави мило и дяволито — аз мисля, че е друга причината на вашето дезертиране?

— Каква?

— Вие се бояхте от мене, да не би да съм сомнамбулка, да?

Той се изсмя смутено.

— Кажете право. — И тя го гледаше лукаво… — Или пък — че ям хора?

— Ох, вий…

— О, какъв кавалер, какъв рицар! Надали би се намерил такъв и на Марса! — смееше се тя, като поправяше с деликатна сръчност косата си. — Знаете ли, аз тоя подвиг ще го разказвам по целия свят… и ви уверявам, никой няма да ме повярва.

— И ще имат право…

Тя погледна към полицата и каза нежно:

— Тогава продължете ролята си и бъдете така любезни, мили рицарю, да ми помогнете да снема куфара си.

Той я превари и сне куфара.

— Благодаря.

Тя отвори куфара си, извади бял пешкир и излезе да си наплиска с вода лицето.

Като остана сам, Бранков се търти на седалището, дето бе лежала Милка, и целува много пъти топлата още трапчинка по шала, оставена от главата й.

Навън първите лучи на слънцето позлатиха една част от коридора, после нахълтаха в ъгъла на Милка, като и те да целунат най-първо мястото, дето бе лежало моминското тяло. Бранков беше във възторг. Внезапно челото му се намръщи: той спомни, че след малко ще стигнат на шуменската станция, дето е раздялата. Сърцето му се сви болезнено в гърдите. Да би можло да я придружи и до Шумен, и до селото… и докрай света! Той сега още по-силно почувствува колко му е станало необходимо присъствието на тая девойка.

— Да, аз я любя, любя я!

Милка се показа в коридора с освежено, заруменяло лице, въз което мина една слънчова луча. В това време влакът спря на станцията Преслав — Крумово, предпоследната до Шумен. Влязоха с куфарите си нови пътници, последвани от кондуктора.

— Тука е свободно — каза единият, като погледна купето.

— Минете по-нататък, господа, това купе е ангажирано — рече кондукторът.

Милка се бе поспряла до прозореца. Като да влезе в купето, видя над вратата му табличка с надпис: заето. Тя се втурна вътре.

— Как, господин Бранков? — извика тя сърдито.

— Какво?

— Вий сте заплатили цялото купе?

— Да, до Шумен само…

Па като видя строгият й поглед, избъбра:

— Искам извинение… Не исках никакви пътници да ви безпокоят… Вие бяхте изказали желание да починете спокойно.

— Да си налагате такива жертви за мене!

— Никакви жертви. Но аз бих дал истински жертви, за да ви запазя от най-малката неприятност.

Лицето й внезапно се заля със сияюща усмивка, тя го изгледа топло със светлите си очи, па като му стисна силно ръката, промълви:

— Благодаря, благодаря. Колко сте добри! Вие ме направихте своя длъжница и аз не знам как мога да ви се отплатя.

Милка затвори куфара си.

— Ние трябва да сме близко до Шумен? — попита тя.

— За жалост, тази е предпоследнята станция.

— Вие съжалявате, че се делите от мене?

— Съжалявам, че вие се делите.

— Вие бихте желали да ме заведете до Черното море?

— И колко честит щях да бъда!

Тя помисли.

— Аз ви казах, че като видя сестра си, ще дойда и във Варна. Ще постоя там около една неделя. Ще се видим, нали?

— Мерси, мерси! — И той й стисна ръцете с признателност, възхитен.

— Де ще се намерим?

— Аз ще ви чакам на станцията — каза той.

— Значи, в понеделник? Днес е четвъртък. — После прибави с детска усмивка: — Чувате? Очаквайте ме. Вие ме крайно задължихте, вие ме очаровахте с добрите си чувства към мен. Желая да прекарам с вас приятно време там. Де от изток Черно море се бунтува и светлей както казва песента — довърши тя с усмивка.

Беше още ранна утрина, когато спряха при шуменската станция. Шумен се мярна живописен с белите си къщи и високите си минарета, загнезден в дола си, между скалисти ридове, по склоновете на които се катереше част от него.

Бранков отнесе при станцията, още почти пуста, куфара на девойката, която го следеше. Там прие вещите й една кола.

Понеже влакът се бавеше петнайсет минути, те седнаха при една маса и пиха чай. Милка сега, при сиянието на утринта, освежена от здравия сън, беше очарователна в своята моминска красота. Бранков забележи с възхищение как я отваряше и правеше неодолимо желателна червената й блуза, изпъстрена с черни звездици, и със седефена брошка, забодена над валчестите й гърди, при бялата гуша. Слободните и вироглави кичурчета пак играеха по волята на утринний лъх въз слепите й очи и бузите. Тя имаше лице бяло възрумено, не възбледо, както му се бе видяла на ламбата. Тя цвъртеше като птичка, показвайки два реда бели зъбчета. Те не забележиха как се е минало времето.

Звънецът удари. Бранков й подаде ръка.

— Довиждане!

Тя му стискаше нежно ръката.

— Довиждане, до скоро виждане!

Очите Бранкови бяха овлажнели.

— Сбогом!

Бранков се тирна и се качи на вагона и се изправи на прозореца. Той потърси с очи Милка на перона, но я не видя там. Под прозореца една бяла кърпа се замаха. Махаше я Милка.

Той й се кланяше признателно, честит.

Влакът напусна станцията с бавен грохот и бялата кърпица все се махаше. Той извади своята и й отговори. Момата засмяна продължаваше да маха. Тя още дълго маха, додето едно завиване на влака изгуби от Бранковите очи бялата кърпа и червената блуза, и всичко, каквото сега имаше за него най-мило на света.