Иван Вазов
Казаларската царица (77)

Заключение

След две години и половина.

Белоградчик, 16 юлий 189…

Любезний Босилков,

Твоето мило писмо стои на масата ми без отговор от три месеца, то ме гледа сърдито, като един грозен обвинител на моя нехар и невежливост.

Искам великодушно прошка и за да я заслужа, отговарям ти напространно, даже твърде напространно, за което ти искам втора прошка.

Най-напред, благодаря за новия ти поетически труд Рози и бурени, които си ми изпратил. На масата ми са от една неделя и заедно с градинските рози благоухаят, като ги прочитам, по-добре — уча изуст: защото и „бурените“ там също миришат като трендафили. Бързам да ти наумя — и ти знаеш, — че ласкател не съм — ласкателството е низко като ругателството — те даже съзвучно ритмуват. Това предупреждение ми беше нужно, за да имам право на доверие в откровеността ми, като те хваля и съдя. Хваля те за растящия разцвет на таланта ти, за чудните звукове, избликнали на кристални струи из твоята душа. Боже, та и езикът! Как е хубав със своята мъжка музикалност и сила нашият оклеветен език, когато играе с него майстор! Как пее той в тия стихове, изковани като от гранит, леки и крилати като гласа на чучулига във въздуха! Дай да те целуна от мое име и от името на България, която ти наричаш в писмото си „Каменита Арабия за цъфтежа на таланта“, „Рози и бурени“ те опровергаха! Съдя те за песимизмът и разочарованието, що вее от тях.

Иде ми да попитам: млад ли си?

Питал съм се и друг път: защо тоя мрачен поглед въз живота у нашата нова поезия? Ние сме народ млад, едвам постъпил в първите дни на пролетта си. Наоколо ни живот юношски кипи, сили назряват, които сочат да бъдат воли на гиганти, младост буйна духа във всичките области на живота, напрегнат, трескав, нетърпелив, жаден, за да се харчи в борби, в деятелност, в гонене идеали. Само в поезията е тъга и униние. Не се вижда в нея жизнерадостният изблик на доверчивата младост, не е наситена нейната атмосфера със звуковете на птиците, с аромата на теменугите, с възторгите на любовта, със светлия образ на нашата природа. Скръб диша тя, сиво е нейното небе. Може би трябвало е и ние да минем през периода на разочарованието, на байроновския застарял романтизъм? Или е това несъзнателно подражание, чуждо на живата действителност? Аз бих допуснал това обяснение за други, но у тебе, истински и непосредственият поет на сърцето — отде това ранно разочарование?

Ти ще отговориш: „Братко, озърни се, колко мрак има около нас в живота!“. Видя го, поете, но защо при мракът да не грее и светлината на тоя живот, защо той не се отражава целокупен в българската лира, защо в нея да звучи само скръбната му нота, която носи меланхолия, а жизнерадостните му страни, що ободряват, не намират отзвук в струните й?

Аз ти задавам тая верига от „защо“, а кой знае, може би ти имаш отговора и в една дума само, потаена в дълбочините на твоята душа, в тая светая светих на поетските блянове и нечувани въздишки…

Тогава не ме слушай, а пей, поете. Пей, както ти диктува господ, както ти шъпне сърцето. И скръбна да е твоята лира — тя пак ни упива, наслажда, възхищава. Понеже се увлякох в литературата — да довърша по нея. Ти ме питаш преработих ли Царица Тамара, както бяхме говорили. Не. Изгорих я. Изгорих я още след твоето заминуване: тя ми донасяше тежки спомени, знаеш…

Изгорих по-после и всичко друго мое написано. Защо? — питаш. Защото съм честит!

Да, брате, аз съм честит. Сега виждам, че от славата, която никога нямаше да позная, защото никога нямаше да печатам, има нещо по-добро — щастието. И го държа здраво в ръцете си, хаа! и не бих го менил с империята на Александра Велики, с блясъка на всичките гениални глави. Ето какъв егоист станах. Съди ме, братко. Ти лети из вишинето — защото твоето призвание е да летиш към зарите на славата, — а аз ще си пазя скромното кътче в живота, огряно от зарите на любовта.

Жена ми ти благодари сърдечно за поздрава и за любезните думи в писмото ти. Говорим за тебе. Тя те не познава, но като мой приятел тя те счита свой. Тя е здрава и бодра. Ела ни на гости през тая ваканция, за да чуеш и из нейните уста хвалбите за Рози и бурени. Тя е твоя гореща почитателка.

Животът ни тука е твърде безшумен и нямаме за нищо да се оплакваме. Тук се радваме на съчувствие. Жена ми я обича целия градец за нейното добро разположение и благ, приветлив характер. Тя е такава, защото е щастлива. Щом се върна от училището вечер, ние бягаме навън в природата, при поетическите брегове на кристалния и сладко ръмолящия Акчар. Природата тъдява е чудно живописна. Ние внушаваме в разкошните й недра щастие, което не са познали Бавсис и Филемона. Правим излети, близки и далечни, често с фамилии… Стара планина тука наблизко издига величествения си гребен, зелена като смарагд, и мами душите ни в чаровните си прегръдки. Какви гори, какви бистри балкански потоци — истински Ипокрени за поетите, — какви самотии, дето още трябва да живеят самодиви. Не ги видях, но жена ми страшно прилича на дриада, когато се мярва между буните, и пущинаците ехтят от гласа й. Приказваме с горските овчари и се радваме на грубите и здрави души на тия хора, неизопачени от цивилизацията. Навестихме и легендарното езеро Рабиш — то е по-голямо от рилските езера — и имах чест да огледам муцуната си в зеленото му огледало, без страх, че Венера ще ме превърне (за хубостта ми!) в цвете, като Адониса. Прощавай, че претрупах описанието на живота си тука с митологическа плесен — по какво ще се познае, че съм класик! Та впрочем ние сами сме се преобърнали на Теокритови пасторални любовници. Нашият меден месец още продължава. Жена ми страстно обича, като мене, хубостите на природата. Аз не знам де любовта би намерила гнездо по-свободно и щастието убежище по-безпечно, ако не в тия вълшебни места. Боже, колко е хубава тая България! Как би станала рай земен за хората без техните грозотии! Ние нарочно избрахме тоя уединен планински кът, за да бъдем по-далеко от тях и от спомените им.

Виждам все, че ти виси един въпрос на устата, той дебне и между редовете на милото ти писмо. Аз ще ти отговоря с няколко думи на твърде законното любопитство. Ето:

Подир онова трагическо събитие тя възкръсна за нов живот. Прелом велик стана в душата й. Прелом велик стана и в моята съдба… Тя оживя, за да живея и аз. Тоя добър доктор Карлов я спаси — той направи това чудо с вещината си! (Куршумът минал през дроба!) Трябваше такъв предан човек и такъв жилав организъм, за да се избегне благополучно злият край на тая ужасна криза и настаналите опасни последствия от сътресението… От предпазливост, ние до самото й оздравяване крихме от нея смъртта на баща й. (Бедният ми дядо, както ти писах тогава, умря от удар при известието за катастрофата.) Нужно ли е да ти казвам, че през всичкото време аз не отстъпих от леглото й?… Когато намерих, по мнението на доктора, че тя може да чуе моето предложение и аз й го направих, тя се обля със сълзи и нищо не рече. Или по-добре — тя каза много, много, но това не можеше да се изрази със слова… Из тия божествени сълзи изтече и извора на моето щастие. Бедната, чудната моя Цонка! Тя е цяла любов, тя е цяла преданост, тя е цяла душа!

Преди неделя изпратихме и г. Бранков и балдъзата: бяха ни дошли на гости — понеже ние не желаехме да идем в София — ненапразно турихме между нея и нас всичкият шир и височина на Стара планина! Те са много честити…

През май имахме друга една радост — една мила гостенка: госпожа Касапска, актриса. Бе ни прескокнала на гости от Видин, дето беше трупата й. Голяма любов беше показала тая жена към Цонка в най-тежките й минути. Каква бойка, енергична, бодра натура! И речовита — ужас. Тип оригинален и нов на българка, която без фрази, без учени брътвежи за женска еманципация върви смело из пътя на живота, горда с труда си, влюбена в независимостта си и в изкуството си. И понеже е враг на тиранията на мъжете, тя държи своя под чехъла си! Юмрук жена.

Ела, ела и ти да ни се порадваш и да видиш сина ми. Той е на шест месеца. По цвят и грозота се е метнал на баща си, и е чапкънин: ужасно обича да дърпа мустаци.

Твой предан: А. Денков.