Иван Вазов
Казаларската царица (75)

XXXIX
Пътят за Голгота

Между това Цонка, посвестила се на свежия въздух, беше напуснала черквата, минала светикралския мегдан, както беше гологлава, с разпусната коса, и бързешката беше се запътила към гостилницата си. Тя се усещаше като уломка от едно коработрошение, люшкана, отхвърляна, носена от сърдитите вълни. Минувачите се спираха да я гледат. На плочника тя буташе хората, без да иска извинение, не виждайки нищо и никого, с поглед безсмислено вперен напред. Тя приличаше на обезумяла. Тя наистина беше обезумяла. Косата й на гъсти талази се вееше в тичането й, устата й бяха стиснати, чертите обтегнати и лицето бледно, ужасно бледно.

Най-после стигна запъхтяна до гостилницата, качи се в стаята си и се хвърли на леглото в отчаяние.

Тя се разрида с глас. Тя ревеше.

Внезапно съгледа из прозореца, че се точи сватбарското шествие! Трайчев с червени молохи на гърди, седеше отляво на булката с бялата копринена рокля, бялото було и бели маргарити на главата.

Цонка се превърна на камък. Тя гледаше жълта като смъртник.

Шествието полека отмина, последните сватбарски пайтони изчезнаха нататък.

— Да умра! Да умра! — извика тя отчаяно, луда от скръб. Ушите й гърмяха, стените се въртяха около нея. През прозореца улицата също скачаше и надписите на дюкяните играеха. Тя се не усещаше де е. Чинеше й се, че е в едно море, в което се дави, без да потъне, и се хваща за гребена на талазите, които я гуркат в дълбочините и пак издигат. После й стана душно и тясно, стените на стаята ставаха подвижни и се приближаваха и застрашаваха да я притиснат; тя не усещаше ни себе си, ни сърцето си, ни ума си, ней се струваше, че тя е нещо безтелесно, превърнала се в дим и сянка, която няма крака и не усеща под себе си почвата. Страшни фучения бучаха в главата й и светът й притъмняваше, тя тичаше из стаята, като да бяга от някого, тя искаше да бяга от себе си. Тя бе луда, тя се задушаваше, тя умираше…

Внезапно тя хвана дръжката на револвера, тикнат под дрешката.

Вратата се хлопна. Тя се обърна и погледна безсмислено.

Показа се един стражар.

— Госпожо, заповядайте с мене в участъка — каза полицейският човек сърдито, с повелителен глас.

— Сега, сега, чакай, сега.

И тя издигна револвера, насочи го в гърдите си и отпъна. Гърмежът разтресе стаята.

— Какво правиш мари? — извика стражарят, като се отдръпна уплашен.

Цонка рухна на земята.

Кръв шурна из гърдите й, обля пода.

Разперила ръце, тя лежеше неподвижна, с мъртвешко лице.

В същия миг влязоха Фотина и Денков.

— Мале! — изрева Фотина и се хвърли въз тялото на Цонка.

— Доктор! Доктор! — извика Денков обезумял и изчезна из вратата.

Той се хвърли из стълбите, излезе на улицата и затича да дири лекар, без да се сети да помисли има ли вече нужда от него.

На улицата видя случайно доктор Карлова и го повлече към стаята на Цонка.

— Докторе, спаси я! — Той плачеше, той се заливаше със сълзи, полудял от горест.

Докторът се наведе над Цонка, погледна мълчаливо кървавата рана на гърдите й, отдето още бавно бликаше тъмночервена струйка; после я обърна настрана и погледна гърба й: на роклята й там стоеше голямо търкало кръв. Той хвана ръката й, няколко мига я държа тъжно, па каза сухо:

— Чувствува се последно слабо биене на пулса… Куршумът е излязъл из гърба й, през сърцето вероятно… Всичко напразно. Свършено е…

Денков падна пред тялото на Цонка и сложи устата си на студеното й чело…