Иван Вазов
Казаларската царица (74)

XXXVIII
Бракът

А между това другото бракосъчетание, Трайчевото, сега именно щеше да става вътре. В смущението си Цонка, влазяйки в черквата, не бе се обърнала към заднята й страна, за да види, че там вече чакаше Върбевата сватба, дала преднина на другата, понеже владиката се забави. На тоя прост случай се дължеше измамата Цонкина и неуспеха на отчаяното й решение.

Владиката в това време дойде и захвана обреда на бракосъчетанието на Трайчева с Еленка Върбева.

В тоя същи миг влязоха в черквата, заморени, Фотина и Денков.

Те застреляха очи навсякъде.

— Иди търси на оная страна, господин Денков, а аз ще гледам от тая — каза Фотина.

Те тършуваха с погледи из множеството, за да видят Цонка. После се затикаха и защуряха из него, но Цонка я нямаше.

Събраха се пак и се засъвещаваха.

— Тя без друго ще дойде тука — мълвеше Фотина, като очите й играеха от едната врата на другата.

— Трябва да я спасим! — изпъшка Денков.

И те чакаха и гледаха към двата входа.

Денков каза с покъртен глас:

— Госпожа, ако я намерим жива, давам ти моето честно слово… ако ми приеме ръката… Онова, дето ми каза одеве, не ме спира. Тя е пак чиста пред мене. Безчестието не може да я закачи.

— Мълчете вие, мъжете! — изфуча Фотина.

Тя беше свирепа.

— Заклевам се, госпожо!

— Не се кълни! — каза тя грубо. После прибави троснато: — Ти знаеш ли и другото?

— Какво друго?

— Тя сама ще ти го каже, като се видите с нея, ако е жива още, и й предложиш. Тя няма да скрие…

— Кажете ми отсега?

Денков трепереше.

— Тя е тежка от Трайчева!

Денков я изгледа опулено.

— Пак я взимам! — каза той.

Фотининото чело се поразбърчи.

— Ти си един благороден човек — каза тя, като му стисна с признателност ръката.

Венчавката се привършваше. Зазвуча тържественото „Исайя ликуй“.

Сватбарите след малко взеха да излазят.

Фотина и Денков също излязоха и се спряха при стълбата.

Появиха се и младоженците. Трайчев имаше тържествующе, озарено от самодоволство лице. По Еленкиното светеше тиха радост. Но тя изглеждаше развълнувана и сякаш че в зеленикавите й очи имаше влага от сълзи…

Навалицата наводни нартиката и оттикна Фотина и Денков назад.

Трайчев подаде ръка долу на младата невеста, за да се качи в младоженския пайтон.

Фотина плюна към него.

Денков продума:

— Да не беше нужно да спасяваме сега Цонка, аз бих скочил и бих го удавил пред всичките тука.

— Да вървим, да вървим! — каза Фотина, когато сватбата, предвождана от младоженците, отмина.

— Накъде?

— Ела!

И те слязоха из каменната стълба, опустяла вече от тълпата, и прекосиха през мегдана.