Иван Вазов
Казаларската царица (72)

XXXVI
Фотинини страхове

Фотина беше запъхтяна от горещината.

— Вие сте влизали у нас? — попита тя актьорът, като видя вратата отворена.

— Да, госпожица Георгиева бързаше да вземе една своя роля и аз вземах ключа отдолу — каза Петров и й го подаде.

Фотина го погледна зачудено.

— Каква роля? Никаква роля тя няма у мене!

— Каза, че имала, но не дочака и излезе.

Фотина отвори, погледа из стаята, па веднага извика:

— Петров! Петров!

— Що има?

— Револвера кой е взел от стената?

— Револвера?

Петров погледна из вратата.

— Той ми се чини, че беше окачен одеве — каза той зачуден.

— Взела го е госпожица Георгиева — каза Фотина съвсем пребледняла.

— Ах! — хвана се за главата Петров. — Тя е! Тя беше извънредно разтревожена.

— Тя ще направи нещо лошо! — извика Фотина с ужас, изписан по лицето.

— Как? — стоеше зяпнал актьорът.

— Тя е отчаяна от вчера, голямо нещастие ще се случи! — рече Фотина с разтреперан глас и побелели устни. — По-скоро! Къде отиде?

— Нагоре отиде, изгуби се отсам кафе „Македония“ — обясни настръхналия актьор.

— По-скоро! Тя е отишла в хотела си! — извика Фотина.

И двамата, скачайки шумно из стълбите, излязоха на улицата.

— Върви, върви, върви! — викаше Фотина. — Един миг ако изгубим, ще бъде късно… Може и сега да е късно вече!…

И тя въздишаше, като тичаше. Фотининото сърце примираше от страх. Въображението й работеше по ужасен начин. То й представяше картина страховита: Цонка простряна в стаята си, сред локва кръв, безжизнена и студена вече. Бедното сърце на актрисата се мъчеше грозно. Тя любеше повече от сестра девойката, знаеше тъгите й и нещастното й минало и проклинаше в душата си Трайчева. Вероятно до Цонка е дошъл слуха и за развалата на сестриният й годеж, по нейна причина, и тая нова злочестина е турила връх на отчаянето й. Тя се кореше, дето не остана днес с нея, да я пази от безумни решения. Тя пръждосваше и себе си по дяволите, и работата, която я задържа далеч от Цонка. И като се промъкваше из върволяка, тя канеше и Петрова да бърза, без да сети, че Петров тичаше преди нея и често го губеше от погледа си. Тълпата го спря на едно място и той се сбарабари с Фотина.

Тогава тя го видя, че той плачеше.

— Не плачи, още не е време — сгълча го тя.

— Не мога да не плача: аз я обичам — изпъшка той.

— Като си я обичал, да я не бе оставял! — бъбреше го Фотина.

— Не знаех! — пошушна той.

И те се втурнаха.

Приближиха гостилницата.

Фотина гледаше със страх по лицата на ония, които стояха пред вратнята или излазяха от нея, за да познае по изражението им случило ли се е нещастието. То не би могло да остане нечуто, щом ще е произлязло от револвер. По видените лица тя не забележи зловещи знакове: изражението им беше обикновено. Но това не успокои ни нея, ни Петрова и те се качиха бежешком по стълбите.

— Тука е, вратата й отворена! — извика Фотина, като съгледа, че отзиналата врата оставяше да се види ъгъла от стаята.

С трепетни сърца погледнаха из вратата.

В стаята нямаше никой.

Никаква следа от що-годе нещо необикновено.

Фотина и Петров неволно си отдъхнаха. Но тоз час Фотина излезе, като чу мъжки стъпки на коридора.

Яви се слугата.

— Къде е госпожица Георгиева? — попита тя.

— Не знам — отговори слугата.

— Как не знаеш? — попита сърдито Фотина.

— Одеве я видях, че излезе някъде.

— Чудно къде ще е — каза Фотина.

Слугата си изтърси престилката, па каза:

— Доде я нямаше, и други я търсиха.

— Кои?

— Едно по друго дохождаха стражари да питат за нея.

— Как, какви стражари?

— От полицията.

Слугата прибави:

— Току-що излезе, дойдоха тука вчерашната госпожица с един господин, та питаха за нея.

— Милка и Бранков! — извика Фотина. — После?!

— Като им казах, че излезе, те пак се повърнаха да я стигнат.

— Върви по-скоро у Хрусанови, та виж там ли е, и се върни бежешком, че ще ми излезе душата — каза тя Петрову. Петров хукна.

В това време се зададе из стълбите Денков. Той беше развълнуван, с усмихнато лице.

— Тук ли е Цонка? — каза той, като подаде ръка на Фотина.

— Денков! Ти не знайш! Цонка взела одеве револвера на мъжа ми и излязла — извика Фотина.

— Как?

— Навярно да се убие или да убие някого…

Денков стоеше вкаменен, пребледнял като стена.

— Ах! Тя ще е отишла там! — извика внезапно Фотина. — Върви! Върви да идем в „Свети Крал“!

— Какво става там? — попита уплашен учителят.

— Венчава се Трайчев.

— Ах, да! — извика Денков.

Смъкнаха се по стълбата.

— Да я спасим! Да я спасим! — думаше Денков, като тичаха из улицата.

И те тичаха.

— Тя не трябва да убива, нито да се убива. Аз ще се оженя за нея, ако пристане да ми бъде жена. Заклевам ви се — думаше Денков.

— Не се кълнете, господин Денков. Мъжете все тъй се кълнат — думаше сопнато и заморена Фотина.

— Кълна се във всичко свето, което имам.

— И Трайчев се е тъй кълнял…

Те тичаха. Фотина пъхтеше силно.

— Той бе звяр и я напусна, аз ще я обожавам до гроба…

— Той не я напусна, а я заряза, след като живя с нея невенчан — каза гневно Фотина.

Денков се спря с широко изпулени очи.

— Цонка му бе държанка!… Де остана клетвата? — каза тя сърдито.

— Пак ще я взема!

И те пак се затириха към „Свети Крал“.

Защото Фотина изведнаж бе разбрала, че ако не бе дошла с револвера в гостилницата си, то тя е отишла в черквата с отчаяното си решение да завлече със себе си в гроба и погубителя си. Тя се вайкаше, че не съобразила това най-напред, та на „Свети Крал“ да иде първом.