Иван Вазов
Казаларската царица (70)

XXXIV
Ударът

— Повърнал й! Повърнал й! — пъшкаше Цонка, примряла от скръб. Сълзи бликнаха на очите й.

Дойде слугата и й обади, че два пъти дохождал да пита за нея един господин.

— Кой?

— Не го знам. Един рус.

— Нанков е — помисли си Цонка, — той щеше днес да дохожда.

— Остави ме.

Цонка не налучи: Бранков бе дохождал.

— Идва одеве преди малко и една госпожица да ви търси — прибави слугата.

— Коя е? Вчерашната? — попита тя, като помисли, че е била Милка, от която напразно чака хабер днес.

— Не, една друга, дълга, суха.

Иванова първа! — помисли си Цонка. — Бързала е да ми обади чак тука новината… Нека тържествува сега!… И кака не иде вече! Тя е съсипана, тя не ще може да ме гледа…

— Излез!

Слугата излезе.

Цонка се тръшна отчаяна на леглото и закри лицето си.

След минута вратата се отвори, без да се почука.

Влезе самият гостилничар, цинцарин със сурово лице.

Цонка стана.

— Госпожице — каза той с изпитателен поглед, — ваша милост не познавате ли някоя Цонка Рисанова?

Цонка се сепна, но отговори:

— Не!

— Да ги вземе дявол, три пъти дохождаха днес стражари да питат тука ли е Цонка Рисанова, актьорка. В моя хотел досега нога стражарска не бе влизала. Кой ги е излъгал?… Тури ръка стражарят най-после на друга една моя гостенка, госпожа Сарданова. Жената вика. Казвам му: „А бе Сарданова и Рисанова не е все едно бе… Тая си е почтена женица!“. Разбира ли ти оня будала? „Аз, каже, ми трябва да взема оттук една жена!“ — и я заведе на първия участък. Хеле се завърна мъжът й и отиде, та я отне. Та ваша милост не познаваш нейна милост?

— Не познавам никого, оставете ме! — каза тя, като не можа в своята залисаност да разбере добре значението на гостилничаровите думи. Тя бързаше да остане сама със себе си.

— Извинявайте, сега, сега! — И цинцаринът отиде да затвори едното черчеве на прозореца, което, откъснато на горния край, увисваше и го люшкаше вятърът.

Додето Цонка с нетърпение и злост чакаше да я освободи от присъствието си тоя човек, тя ненадейно видя една гледка на улицата, която я привлече, после вкамени.

Задаваше се върволица пайтони с пременени господа и дами. В най-първия Цонка забележи една руса мома, с венчални дрехи. Тя седеше отдясно на един дебел, с прошарена брада господин, във фрак и с цилиндър. Булката бе облечена в бяла копринена рокля, с букет трендафили на корсета. Тънкият и прозрачен като въздух бял воал, завтъкнат на върха на главата й, се спущаше с красиви гънки на леки талази по гърба й, тихо развяван от вятъра.

В един от следующите пайтони неволно видя и стария господин с белите мустаци, който придружаваше преди един час Трайчева.

Гостилничарят също гледаше шествието.

— Днес се жени дъщерята на господин Върбева — каза той.

Цонка не бе чула нищо ни за Върбева дъщеря, ни за сватбата.

— До нея е пък кумът, господин Христофоров… Поканени сме и ние да идем на венчаването, че сме роднина — Върбевата леля е сестра на майка ми. Но де те оставя работата?… Булката нелошичка, а? И десет хиляди левчета носи на Трайчева.

Цонка трепна.

— Трайчев? — каза тя уплашено, като клъцната от змия по сърцето.

Гостилничарят отговори равнодушно:

— Да, той е младоженецът.

— Пенчо Трайчев?

— Той, той. Познавате ли го?… Какво ви е? Нещо ви не е добре. Легнете си. Хайде да ви оставя.

И той излезе.

Цонка остаяше вцепенена.

Шествието отмина.

Ушите на Цонка бучаха; предметите в стаята се въртяха. Огледалото отражаваше лицето й, бледно като платно. Но тя не усещаше, че го вижда в огледалото, а някъде в тъмнините, в хаосът… Хората на улицата й се видяха като привидения, като същества от друг свят, които мърдаха, движеха се, отиваха някъде безцелно, безсмислено. Уличният шум достигаше до слуха й, преиначен, странен, като шумът на невидени морски талази, далеко нейде. Тя не усещаше нищо в главата си, тя беше тежка като куршум и празна; сърцето й сякаш бе престало да тупа.

Тя падна на гърба си въз кревата…

— Ах, венчава се! — изшушна тя.

После, като движима от ненадейна сила, тя скокна.

— Ах, венчава се! Ах, венчава се! Ах, венчава се! Сега вече не счита брака глупост!

Внезапно очите й светнаха със зловещ огън, ярка червенина прохвърча по одеве бледните й бузи. Лицето й стана неузнаваемо, осветлено от тоя див, пламтящ поглед на фурия в бяс, в полудата на отчаяние и ярост.

— Ах! — изкряска тя с изкривени от болка уста, па си тури капелата, отвори и излезе, без да дръпне вратата след себе си.