Иван Вазов
Казаларската царица (67)

XXXI
Смут у Хрусановата къща

Един от господата, които изгледаха Милка пред гостилницата, я поздрави. Тя му отговори на поклона и позна в него Бранков приятел. Тя усети, че се изчерви, както забележи и недоумението по лицето на Бранковия приятел, видял я да излазя сама из една проста гостилница. Тя вървеше към дома бързо. Милка забележваше, че я поглеждаха учудено и други срещнати лица и си продумваха нещо. Но тя нехаеше да си обяснява това, съсредоточена в себе си.

Кога стигна в къщи, майка й я видя, че е развълнувана.

— Видя ли нейде Христа? — попита я тя.

— Не го видях — отговори мрачно Милка. После прибави: — Има ли някаква записка от него?

— Няма.

— Няма?

Майка й я гледаше в очите безпокойна, па рече:

— Чудно. Това пръв път се случва. Откак дойде вчера заран, не се мярна вече. Нито пише пък, да знаем причината. Само братчето му дойде преди обед да каже да не изпращаме още поканителните билети. Ти снощи се канеше да му пратиш две думи, да не би да е неразположен. Писа ли му?

— Не — отговори сухо Милка.

— Пиши му, Милке.

— Няма да пиша, мамо.

— Да не би да му се е случило много работа в министерството?

— Ти знаеш, че е взел еднонеделен отпуск.

— Той други път беше всеки ден по два пъти у нас — продума замислено майката.

Милка не отговори. Тя шъташе нещо из стаята замислена. Тя се намираше в силна борба — да обади ли сега още на майка си за Цонкиното нещастие и как. Па веднага се изправи пред нея и каза с твърд глас:

— Едно неприятно известие научих.

— За Бранкова? — попита майка й, като я гледаше уплашена.

— Не, за Цонка.

— Що, уволниха ли я?

— Разделила се с Трайчева.

Драганка сключи ръце втрещена. Тя не вярваше на ушите си. Тя чакаше безмълвно обяснение от дъщеря си.

— Бъди твърда, мамо, както си ми давала всякога пример. Бедната Цонка е много нещастна, ние сме длъжни да я обичаме пак тъй, ако не повече…

— Но кажи, Милке! Мъчиш ме!

Милка извади Цонкиното писмо.

— По-добре да ти прочета писмото й, то най-добре ще ти разкаже и най-силно ще я защити…

— Боже! — изпъшка майката.

Милка зачете: „София, 4 септемврий…“

— „София“ ли, кажеш? Тя е тука? — пресече я майка й, още повече поразена.

— Слушай, мамо — и тя продължи да чете до края писмото с развълнуван глас и сълзи по очите.

Майката слушаше и плачеше.

— Боже, боже! — простена Драгана. — И още актриса, сега в София! Какво ще бъде, като се научи баща й? Той ще припадне! В София?! Де е сега?

— В гостилница.

— Там ли ходи?

— Да.

— И не взема барем Бояна?

Драганка си затули лицето с ръце и известно време стоя в това положение, мълчалива.

— Мамо, злото е станало. Стягай се. Цонка е невинна пред нас, тя е жертва на безсъвестен човек.

— Дъщерята на Хрусанови! Почернила, почернила и нас! И сега актриса! И как я намери?

— Тя се задави от плач, като ме видя, клетницата. Най-много тъжи за тебе. Искаше да те види, да ти падне пред коленете за прошка. Но я е срам. Как я не молих, отказа да се яви пред тебе.

Майката ронеше сълзи.

— Нека да дойде, нека да дойде! — прошушна тя след малко.

— Мале, аз знаех твоето добро сърце — с покъртен вид каза Милка.

— Да дойде, да дойде… по-скоро… Искам да прегърна дъщеря си… — думаше със слаб и убит глас майката, клюмнала глава. После стреснато попита: — Милке, не мислиш ли, че това е причината, дето…

Тя не доизказа.

— Какво?

— Дето Бранков престана да дохажда? И прати вчера само братчето си?

Милкиното чело се сбра.

— Може би… — отговори тя сухо.

Влезе баща й, сърдит и навъсен.

Той беше човек шейсетгодишен, силно побелял, със снага набита и пълна. Черните му очи гледаха енергично, остро изпод нависналите вежди. По цялата му физиономия се четеше силна воля, твърд характер и упоритост.

Лицето му сега бе потъмняло от гняв, страдания и скръб.

Милка разбра, че той беше се научил. Тя остана вцепенена на мястото си; майка й се обърна към мъжа си:

— И ти знайш вече, Георге?

— Сега научих! — извика бащата. — Сега чак научих, всичко! И снощи в театъра е направила скандал… Примирала на сцената, като видяла оногова. Покруси нашето честно име, зачерни фамилията ни. Безумница!… Вместо да бяга накрай света, да се не чуе, да се загуби от България, тя дошла в София… Какъв е тоя безсрамен свят? Какво време дочакахме!

— Когато чуеш подробно работата, ще видиш, че Цонка… — одързости се Милка да отбрани сестра си.

Старецът я пресече сърдито, със светнали от ярост очи:

— Ни дума повече! Тя е проклета от мене. Аз нямам дъщеря Цона.

— Не казвай тъй, Георге! — издума болезнено майката.

— Не я бранете! Тя носи на главите ни срамове и ядове само!

После се обърна към Милка, намръщен:

— Е, годенице, какво мислиш? Дохожда ли годеника ти днес?

— Не.

— И няма да дойде. Един честен и образован човек не може да вземе сестрата на една развратница и карагьозчийка… Позорът, дето пада на сестрата, пада и на него. Той падна и на всинца ни.

— Не говори тъй лошо, Георге! — изпъшка пак нещастната Драгана.

— Бранков ще се откаже. Доктор Карлов говорил това нейде… Из града се говори… На мястото Бранково и аз тъй бих постъпил… Ох, проклетницата, проклетницата! Моето честно име, запазено незапетнено до днес. Ял съм сол и хляб, теглил съм, страдал съм — чисто да запазя името Хрусанов. Сега това име е гаврило в София… Една Хрусанова дъщеря — изпъдена държанка, палячовка и скандалджийка. Иди гледай хората в очите сега.

Милка избяга в стаята си, унищожена. Тя се тръшна на леглото си, па затули очите си.

Страхът за развалата на годежа из един път я връхлетя и смрази. Друг път не беше се случило такова дълго според нея отсъствие: Бранков никога не бе липсал да не дойде през цял един ден и половина, и то, когато би най-приличало да ги навести и да им изкаже съчувствие в домашната горест. Друг път да беше, тя би обяснила това съвсем с друга причина.

— Вярно ще е, вярно ще е моето предчувствие и татковите думи — думаше тя, като си натискаше очите. — Бранков не иде, нито ми пише да се извини. Това е необикновено, ужасно! Вярно ще е това, което е чул тате. Днес нашата съседка, Николова, ме попита как е Бранков и някак се ухили… Сега разбирам защо… Разбрах и защо ме гледаха тъй хората одеве. В града е гръмнало, а само аз не съм знаела!… Той се черви сега. Милка Хрусанова — негова годеница, Цонка Хрусанова — сестра й, — бивша любовница, опозорена, нишан на всичките погледи в София, предмет на ехидни клюки… Да, той затова не иде, защото ще скъса… Той и затова ми прати тая заран известие да спрем изпращането на сватбените билети… Да, затова! То беше деликатен начин да разбера, че сватба няма да става, а аз го обясних другояче. Да, той не може да има моя кураж, вдъхнат от сестринска милост, да прости, да пренебрегне хорската мълва. Любовта, колкото и да е силна, има един предел. Неговата е голяма, но няма да устои на изпитанието, и какво жестоко изпитание! Аз нямам право да очаквам героизъм от хората. И най-храбрия героизъм у честен и честолюбив човек би се сломил пред страха от запетняване името си, от зачерняне лицето си. Ако тате, един баща, сам счита дъщеря си, че хвърля петно на всички близки ней, колко повече другите хора… Ох сестро, сестро? Озлочестена ти, озлочестена и аз!

Една ужасна мисъл като мълния просече мозъка й: Боже! И дали не мисли, че аз съм знаела, че Цонка не е венчана, когато му я представих за законна съпруга Трайчева? Че аз съм играла мръсната роля на заинтересувана измамница?

Ужас я обзе при това предположение.

— Не! — извика тя енергически. — Той е честен човек и не може да помисли подобно нещо за мене…

Милка погледна часовника си.

— Пет и половина часът! И Бранков все не иде! От вчера заран досега трийсет и три часа — трийсет и три века! Ако се появи някой, то ще е пощенския раздавач или разсилният му, да ми връчи писмо, и аз знам какво ще има вътре.

Тя се озърна плахо из стаята. Погледът й падна на сватбените печатни покани на масата, надписани по гърба от нея — сега ненужни и смешни. Сърцето й се скъса от мъка. На стената, при бялото було и други труфила, символи на брака, висеше бялата венчална рокля, заръчана от доктора Карлов, кумът, недовършена още, донесена да я премери. И тя непотребна, прилична повече на саван за мъртвец! Тя стоя като вкаменена няколко време, с глухи вопли в гърдите. Това зрелище съвсем я унищожи. Тя се извърна на друга страна. После прибави:

— Сякаш виждам го, чета по лицето му борбата, душевната борба, като ми пише отказа си.

Навън се хлопна врата. Милка погледна стреснато в пруста, с разтупано от неволна надеждица сърце.

— Не, тате излезе — каза тя, като погледна през прозореца.

После ходи бързо из стаята няколко време.

Тя се спря.

— А може би да не е това причината! — каза тя. — Но тая страшна неизвестност ме изтезава ужасно… Да му напиша ли няколко думи, да му изкажа учудването си? — Тя помисли пак, па каза решително:

— Не! Ако той е решен да връща, моето писмо ще му се покаже безочливо, той ще го изтълкува като втеляване. Колкото и да го любя, не искам да изглеждам, че се натрапвам в една минута, когато той счита невъзможна повече тая връзка. Аз ще изложа достойнството си напразно, ще падна в мнението му.

Тя погледа пак часовника.

— И все не иде! И никакво известие от него — ни лошо, ни добро. Вероятно се колебае. Чакай да го избавя из затруднение, като ида насреща му и направя аз първата крачка. Това ми налага самоуважението ми, гордостта ми.

Тя седна при масата, оттикна венчалните билети от отвращение и с разтреперана ръка надраска следните редове:

Уважаемий господин Бранков,

Вашето необикновено отсъствие от два дена почти насам ми обажда ясно в какво неприятно положение ви поставиха към мене скръбните обстоятелства на сестра ми. Чувствувам това добре и уважавам деликатните мотиви, що ви отдалечават от Хрусановия дом. Считайте се от днес освободени от всеки тягостни връзки с мене и вярвайте пак в почитанието ми.

Мила Хрусанова

П. П. Поканителните билети не се изпратиха.

Лицето й бе обляно със сълзи, като свърши това писмо. Тя надписа на плика „лично“, повика Люба и й го предаде да го занесе на господин Бранкова.

Когато сестричето й излезе, Милка хлопна вратата и легна на очите си в безутешна скръб, обладана от най-дълбоко отчаяние.

— Отиде всичко! Хвръкнаха надежди за щастие, хвръкнаха блянове… Хвръкна любов и младост, и живот! — думаше тя, като заравяше лицето си в бялата възглавница, която се измокри.

Мина доста време в тая безнадеждна горест на момата.

Един шум от бързи стъпки навън направи да дигне главата.