Иван Вазов
Казаларската царица (66)

XXX
Две сърца

Фотина завари Цонка в стаята й. Тя се бе забавила, защото се бе отбила до своята гостилница. На Цонка се бяха изгледали очите от нетърпение.

— Какво? — попита Цонка с вълнение.

— Не го намерих — отговори Фотина. Тя беше още гневна и махаше с ветрилото си.

— Ох боже!

— Бъди спокойна и не безумствувай за оня разбойник.

И за да й не даде време да говори за Трайчева пак, тя попита:

— От вас има ли нещо?

— Ох, още нямам хабер от кака. Броя трийсет часа, откак й изпратих писмото… Презряха ме всичките! Отхвърлиха ме и които най обичах и ме обичаха — бъблеше плачевно Цонка.

Фотина се замисли.

— И аз не мога да си обясня това мълчание — каза тя угрижено.

— Аз съм я възмутила с моето писмо; трябва да е намерила оскърбителна моята дързост да й пиша, след като се осмелих да дойда в София и да ги срамя с присъствието си… Ако е чула и снощната случка, тогава… О боже, боже!

Тя изпъшка и си закри лицето.

После продума болезнено:

— Сестро, може би сбърках в Шумен, като послушах твоя съвет, а не съвестта си? Моята смърт щеше да бъде прежалена и забравена вече, а животът ми днес е причина за страдания и унижения на толкова души!

— Мълчи, не се вълнувай с глупости.

Фотина бързо се обърна към прозореца.

— Кой мина?

На вратата се почука силно.

— Ах, ще е Иванова втора, тя тъй чука лудо… Свободно!

Вратата се отвори.

На прага се появи Милка.

— Како! — извика Цонка и се спусна.

Милка й разтвори обятията си.

Двете сестри се прегърнаха.

Въдвори се тишина в стаята. Глухи ридания само се чуваха. Безмълвни сълзи обливаха лицата на двете сестри. То беше скръб, то беше любов, то беше милост безпределна, необятна…

Покъртената Фотина излезе тихо, с овлажнели очи, като се счете излишна при тая среща на двете сестри.

Милка отпусна ръцете си от Цонка и каза, обляна със сълзи:

— Едвам одеве получих писмото ти. Защо го не прати по човек? Пощата бави.

После, като я прегърна пак, каза:

— Бедна Цонке! Бедна сестро!

— Како, ти ме не презираш? — хълцаше Цонка.

— Какво говориш ти?

И пак я зацелува по мокрите бузи.

— И да ми не пишеш през толкова време за злощастието си?

— Ох, защо да мъча и вас? — въздъхна Цонка.

— Това беше жестоко… Ние бяхме весели и доволни тука, без да подозираме твоите страдания; ти нямаше родна душа да ти подели скръбта. Ох сестро! Бедна сестро!

— Аз мислех, че си ме презряла и ти, като не получих отговор. И как страдах, како! И защо, како, дойде сама в тоя хотел? Колко си добра!

— Припнах, щом приех писмото ти, излязох още със сълзи на очите. Ах, Цонке, каква скръб за всички ни! Бедната мама, аз не смеях да й обадя, когато ме запита къде отивам. Ние не знаехме нищо досега.

— Но Трайчев е тука. Това не пробуди ли съмнението ви?

— Само тате го беше виждал… Мислехме, че тукашният е друг Трайчев. Подла твар, подла твар!

Цонка й разказа със сълзи и за снощната случка в театъра.

— Боже, боже? — изпъшка съкрушено Милка.

— Мама ще бъде убита, щом научи. Нещастната ми майка! — въздъхна Цонка. — И за тате какъв удар ще бъде тая новина!

— Ела сега да идем при тях — каза Милка, като стана и хвана за ръка сестра си.

— Аз? Никога! — извика Цонка уплашено.

— Ела да вървим! Ти сама нали молеше в писмото си да ги видиш?

— Тъй се изскубна из сърцето ми тогава. Сега изгубих куража. Нямам очи да ги видя.

— Ще видиш мама само. Тате е все гневен.

— Не мога, како!

— Върви! Мама ще те сграбчи в обятията си. Тя все за тебе питаше. Тя те обича нежно. Майка е майка винаги.

— Тя ме обича, като ме въобразява чиста. Моето влазяне в къщата ще я оскверни. Аз и тебе ще повредя, ако ни видят заедно из пътя. Ти и така сбърка, че дойде при мене в този хотел.

— Аз се не срамувам от сестра си и малко искам да знам за чуждото мнение, когато съвестта ми е мирна. Ти за мене си пак безподобната сестра Цонка. Безброй други почтени жени има, от които ти си по-чиста. Ела, Цонке.

Цонка се замисли. Силна вътрешна борба ставаше в нея. Най-после каза решително:

— Не, никога! Кажи ми да се хвърля от тоя прозорец, по-лесно ще го направя, отколкото да стъпя с позора си в нашата къща.

Милка я гледаше скръбно.

Тя намери за добре да не настоява повече, доде приготви майка си.

— Како, позволи ми, обещай ми само едно нещо.

— Обещавам.

— Да се виждаме, додето бъда тука.

— Дохаждай у дома всеки ден. Ако желаеш, от тате ще крием.

— И всеки ден ще изпитвам ужасни мъки, ще усещам по-силно позора си в средата на нашата незапетнена, чиста фамилия. Доста е, че се червя аз: защо и вие да се срамувате, като ме изпращате из вратнята, да се боите да не види някой, че излазям от вас? Недей там, како. Никога.

— После, ти трябва да се видиш с годеника ми и да му честитиш. А в неделя ще присъствуваш на венчанието ни в Княжево: ще стане по десет часа сутринта. Няма да откажеш?

Цонка си затули лицето с ръце и не отговори нищо.

— Бедна сестро, аз разбрах, че ти причиних огорчение — каза скръбно Милка.

Двете сестри останаха наедно още един час, като си изгълчаха много за всичко, що ги интересуваше. Милка одобри и намери мъжествено решението на сестра си да прегърне актьорско поприще, щом чувствува призвание и може да съществува честно и независимо чрез него. То щеше и да разсява черните й мисли. С думи, излезли от любяще сестринско сърце, тя я утеши, ободри, подигна духа й, да носи с търпение и кураж кръста си, додето съдбата й се усмихне…