Иван Вазов
Казаларската царица (65)

XXIX
Еленка Върбева

Еленка седеше в гостната, богато наредена стая, очаквайки модистрата да й донесе пак за премерване венчалната рокля. По канапето и креслата бяха намятани други премени и труфила.

Тя беше осемнайсетгодишна девойка — две години по-млада от Цонка, — висока и тънка, със слабо развита още снага, с руса коса. Тя имаше сухичко, но приятно младо лице, със зеленикави очи, които имаха детински поглед.

Трайчев бе й направил добро впечатление при първото си посещение: тя го бе намерила красив и развит, и твърде симпатичен.

Еленка посрещна радостно годеника си.

— Та ти си поергенувал и снощи, Пенчо? Как излезе Отело? Видиш, аз имам шпиони! — каза весело тя, когато се здрависаха и седнаха на канапето.

Трайчев се посмути, па отговори:

— Не можах да откажа на приятелите и глупост направих. Представлението бе до немай-къде калпаво.

— Да, една актриса там примряла?

Трайчев погледна изпитателно Еленка в очите, но не забележи в ясният й поглед никаква двусмисленост.

— Да, някоя истерична жена… И това стана причина да се прекрати представлението — и не беше особена загуба — каза той с равнодушен вид.

После промени разговора. Еленка внимаваше в думите му с нежен интерес. Тя бе успяла вече да обикне тоя румен, хубавец момък. Обичаше ли я и Трайчев? Не. Като гледаше насмихнатото и сухичко, прясно лице, с такъв приветлив поглед, и тъничките точени бели като сняг ръце, които ръкавите оставяха да се видят до лакътя при всяко тяхно движение нагоре, тоя я харесваше, чувствено… Но оная, Цонка, къде беше!… И той си мислеше, че сигурно не би я забележил, ако не беше назначена да му бъде жена.

Когато се настани в София, той нямаше намерение да се жени — по-доволен от ергенската свобода. Но като доведе и майка си при себе си да погостува — тоя човек, който беше неспособен за привязаност, обичаше горещо майка си! — той се намери под натиска на нейните настойчиви увещания и молби да се ожени, към които се присъединиха и съветите на министъра. Тогава той склони. Той склони особено, когато намери сметка в тая женитба: Еленка беше едничко чедо на Върбева и му носеше обещаната десет хиляди лева зестра.

— Бързай! — бе му казал високопоставеният му мъдър сродник. — У нас са работите нетрайни. Утре, ако паднем, ти нито ще можеш да помиришеш отдалеч тая мома и ще останеш пак голак. Сега имаш изведнаж един куп злато и перспектива да бъдеш богат човек.

И той се сгоди.

Трайчев се осведоми за някои неща по приготовленията за сватбата, извини се, че бърза, и стана.

— Мама те не видя, извинявай, че е слисана — каза Еленка, като се прощаваше с него. — И защо бързаш тъй? Ах, да: не желаеш да оставяш майка си сама. Аз имам съперница в нея… Тогава довиждане.

Когато Трайчев тръгна към вратата, последван от нея, тя му каза:

— Чувам, че утре се венчава и Христо Бранков в „Свети Крал“?

— Не, в Княжево…

— Ах, разбрах! За по-евтино… Бедната госпожица Хрусанова няма средства за официално венчаване в столицата: свързано е с разноски, нали?

— Чува се, че и в Княжево няма да се венчеят — каза Трайчев.

— Как? — и Еленка го погледна учудено.

— Повърнал й или му повърнала, казват.

— Защо?

— Не знам…

— Ах, този Бранков няма късмет ни с богатите, ни със сиромасите — изсмя се тя.

Трайчев я изгледа въпросително.

Тя се ухили почервеняла и подзе:

— Доктор Карлов, който му е сродник, ти знаеш, му дирил по-напред една богатска мома, загатнал на баща й, но не минала думата му.

— Коя е била?

Еленка сега се изсмя, почервеняла.

— За тебе? Ах, ти може би съжаляваш? — каза полушеговито той.

— Трайчев, вземи си думите назад.

После, като го обхвана глезено с тънките бели ръце, продума с детски гален глас:

— Пенчо, обичаш ли ме? Нали ме обичаш?

— Безкрайно, пиленце.

И той я целуна по русата коса.

И един трепет мина по цялата му снага: тая коса му припомни друга една коса, която бе той целувал почти със същите думи.