Иван Вазов
Казаларската царица (63)

XXVII
Важен разговор

Трайчев не беше отишъл в канцеларията си. Той бе взел отпуск по случай сватбата си. На масата в стаята му стоеше в скъпо кръжило фотографическия портрет на годеницата му. Той си туряше ръкавиците, за да иде у дома й, и даваше някакви разпореждания на един разсилен. Той говореше малко раздражено, защото снощната случка още го държеше разстроен. Образът на Цонка му се изпречваше бледен и мстителен, като на фурия, както го видя на сцената. Той сега я мразеше, искрено мразеше, както мрази човек спомена за едно убийство. Присъствието й именно сега тук беше кобно, беше една заплаха против него, против бъдещето му. О, как я мразеше сега! В Казалар му беше досадителна с любовта си, която той не желаеше такава; тук му бе ненавистна с омразата си — той не допущаше, че постъпката му би извикала друго чувство.

И сега, пред сватбата му, дошла тук. Чорт я взел!

Разсилният излезе и веднага се върна.

— Една госпожа пита за вас — каза той.

— Коя е?

Трайчев се сепна.

— Една млада госпожа, не я познавам.

„Тя е!“ — каза си той безпокоен.

— Кажи, че съм излязъл. Никого няма да приемаш.

— Аз казах, че сте дома. Вие заръчахте само за попа…

— Глупец!

Той се намръщи.

— Кажи, че съм занят и не приемам. Попитай я и за името й.

Той чакаше разтревожен.

Разсилният се върна и му подаде картичка.

— Моли да я приемете за малко време, имала бърза работа до вас.

— Фотина Касапска? Коя е тя? Де бях чул такова име, де бях?… — казваше си Трайчев, като гледаше картичката.

Той се поуспокои.

— Пусни я. Какво ще ми говори тая Касапска и каква бърза работа? — думаше си той след излазянето на разсилния. — Непременно това посещение ще е в свръзка със снощното събитие.

Потропа се на вратата, па влезе Фотина.

Той я погледна учуден. Подаде й ръка и я покани да седне. Фотина беше развълнувана.

— Господин Трайчев, извинете. Аз ида да ви обезпокоя нещо, принудена съм.

— Що има, госпожо?

— Вие знаете вече, че госпожица Цонка Хрусанова е тука…

— А, от нейна страна идете?

— Не от нейна страна, от моя си. Но Цонка ми е другарка в трупата и приятелка. С това право аз дойдох.

— А, вие сте актриса?

— Да. Господин Трайчев, вашата постъпка с това момиче беше жестока. Вие го измамихте, че ще го вземете за жена, опозорихте го и го оставихте на пътя. Това беше безчеловечно.

Трайчев се намръщи и каза с нервен глас, като стана:

— Моля, от актриси морал не ща… Кажете направо какво желаете.

Фотина пребледня, но се удържа.

— Вие погубихте това момиче, вие го зарязахте по един невероятен и грозен начин и го оставихте трудно от вас, а сега се жените. Помислете си, какво ще стане с тая нещастница?

— Госпожо, за „трудното“ бъркате адреса… Попитайте нея сама. Ако е искрена към вас, тя ще ви каже.

Фотина пламна.

— Не е ли ви грях, господине? Аз зная Цонкината душа по-добре от мене си. Как ви дава сърцето и съвестта да я обвинявате в измяна, нея, която ви е обичала най-искрено, та и сега още — срам ме е да го кажа — ви обича?

Трайчев се изсмя сардонически.

— Изкарайте я поне, че и сега е честна!

— Честна е!

— Втора невинна Дездемона? — ухили се той.

— Да!

Трайчев считаше за неблагоразумно да раздражава тая зъбата жена. Той кръстоса ръце отзад и попита студено:

— Госпожо, всичко това малко се касае до мене и съвсем не се касае до вас. Аз не мога да разбера с какво право се месите в една чужда работа, когато самото лице, на което сте станали адвокатин, е тука. Но собствено, какво желаете да ми кажете?

— Да ви напомня задължението ви.

— Не вярвам да мислите да ми предложите нещо чудовищно, например да я взема за жена пак? — и той се изсмя горчиво.

— Това би било благородно от ваша страна. Чудовищното е, дето вземате за жена една невинна девойка, госпожица Върбева, след като…

Трайчев я прекъсна:

— Запретявам ви да говорите за това лице!… Какво имате да ми кажете друго?

И той нервно хвана да си намъква ръкавицата на дясната ръка, за да й покаже, че ще излазя.

Фотина, бледна, се двоумеше какво да отговори. Па внезапно каза:

— Вие трябва да обезпечите колко-годе жертвата си!

— О, такива жертви винаги намират много покровители. Тя си е добре там, дето си е, тя си е намерила мястото. Не се грижете за нея.

Фотина биде уязвена от това подмятане, но се обузда и продължи:

— Не бори ли ви съвестта, господин Трайчев? Вие се венчавате в неделя, а там примира една отчаяна жена, озлочестена от вас! Не вярвам и вам да бъде много весело. Знаете ли, че отчаянието е способно на всичко?

Той си закопча ръкавицата и си взе шапката.

— Госпожо, пак имам чест да ви попитам: какво още желаете? — попита той нервно.

— Вие мислите, че имате чест? — каза с пламнал поглед и разтреперана Фотина.

— О, извинете: всичката чест се е събрала сега в гардероба на трупата ви! — избъбра той с гняв…

Фотина отвори вратата и като се спря на прага, извика:

— Вие още имате дързост да се подигравате? Безчестнико! Звяро! Та у един звяр би имало повече срам и повече съвест. Няма ли да падне гръм небесен над главата ти, когато попът положи на нея венеца? Не венчален венец, а пранга на шията в Черната джамия ти се пада, убиецо на една образована и добра мома!

— Госпожо, сбирай си устата! Има участък! — изпули се той злобно.

— Участък? От цар се не боя!

И тя го обсипа с един порой хули, клетви, ругателства, избухнал из сърцето й, и хлопна вратата яката.