Иван Вазов
Казаларската царица (59)

XXIII
Дездемона

Осветленият театрален салон полека-лека се напълняше със зрители. Те състояха преимуществено от средна ръка хора, от дребни чиновници, от еснафски семейства, от ученици на галерията, пуснати с обичната отстъпка, евреи и няколко чужденци.

Предните чинове, остали най-напред празни, също хванаха да се пълнят от по-интелигентното общество. Тоя ден беше празник и държавната трупа нямаше представление, та зрители надойдоха доста много, привлечени и от рекламите на вестниците, в редакциите на които бе се явил ловкият директор.

Но имаше още една причина за това: раздразненото любопитство на публиката. На много афиши по главните улици, до името Стефанка Георгиева стояха в скобки, написани със син молив, думите: Казаларската царица! Това беше извършено от ръката на някой услужлив приятел на ехидната Иванова първа, научила, неизвестно как, Цонкиния прякор. И сега Цонка щеше да е предмет на любопитни погледи и на всякакви тълкувания, естествено, повечето неблагоприятни, извикани от това чудато прозвище по афишите.

На най-предните столове седнаха Ялмазчиев, Чайков и Тихолов; после дойде и доктор Карлов, любител на театъра, след него — Байряков.

Завесата остаяше спусната. Музиката отпреде свиреше валсове.

— Де Трайчева? — попита адвокатът Тихолова.

— Той ме предупреди, че може да закъснее, но си е взел билет.

Наляво, на втория чин, безмълвен и сгушен между другите зрители, седеше Денков. Той нарочно бе избрал това място, за да може да се потулва зад главите на предните зрители. Той чувствуваше, че ще се вълнува, и искаше да не бъде това забележено.

Завесата се вдигна. Представлението на Отело започна.

Появяването на Дездемона направи да се преметне сърцето на влюбения момък. Цонка беше прелестна с роклята на венецианска аристократка, със своята дълга златиста коса, на сплитка, както я носят девиците, препасана по челото с венеца на царица Тамара. Денков, запъхтян, със силно туптяще сърце, гледаше сега тая жена, която бе напоила душата му с толкова любов и мъки. Той гледаше само нея, а не играта й. Той гълташе прелестта на леките й движения, мелодията на гласа й, властното и спокойно изражение на погледа й. Във всичко това той не виждаше Дездемона, а виждаше Цонка, такава каквато я знаеше и обичаше.

— Тя е mignonne — каза Тихолов на Ялмазчиева, като се взираше в Цонка.

Сцените вървяха една след друга. Цонка беше превъзходна в ролята си. Тя тълкуваше с тънък женски такт, плавно, живо, естествено чувствата, що Дездемона изпитваше към Отело. В белезнявата си копринена рокля и горди движения на венецианска благородница тя беше очарователно мила с тая малка, напета снага, гъвкава и с ефирна лекост във всяко мръдване. Гласът й пееше.

Като за усилване на контраста Касапски, който играеше Отело, беше се загримирал до непозволителност грозен. В усърдието си да бъде истински мавър, чер и африканец, той бе теглил под очите си бяла багра, та се увеличаваше бялото им, като се удвояваше чернотата на лицето. Той бе ужасен в тоя вид на людоед от Нигриция. Затова при всичкото чувство и вещина на играта си в сцената на съденето му с Брабанцио пред дожа и сената, когато Дездемона казва, че се е влюбила в него, доктор Карлов пошушна на Чайкова:

— Как е психологически възможно, щото в такъв чер дявол да се влюби такава нежна девица?

Чайков му пошушна усмихнато:

— Дездемона може да се е влюбила, понеже Шекспир уверява; но тая госпожица — как я казваха? — Георгиева? — ако е влюбена, то без друго е влюбена в някой бял дявол.

Докторът се поухили.

— Малка женица, и не лошичка — забележи той.

— Малка женица, малки крачета, малка дарбица — всичко малко — забележи Чайков.

— Посредствена — каза Тихолов, като чу техният разговор.

Тия интелигентни хора всъщност харесваха играта на Цонка; но добрият тон в България изискуваше да не бъдат съвсем доволни и да покритикуват актрисата от една скитнишка провинциална трупа. После, няма по-лесен и по-приятен начин да засвидетелствуваш развития си вкус и разбиране от изкуството, отколкото да станеш строг съдия по него.

— Та това е пародия на Шекспира! — каза с недоволен вид Чайков. — Аз в Москва съм гледал Отело, но там — художествено нещо, защото играеха истински артисти.

— Много си придирчив; а аз намирам, че доста добре предават Шекспира — забележи Ялмазчиев. — За София и това е много.

— А аз, искрено да ти обадя: жаля двата си лева.

— А аз ги не жаля моите… Па не трябва ли най-после да насърчаваме театралното изкуство у нас? Ние даваме по пет пъти повече, за да се удостоим да се прозяваме на представленията и концертите в Славянска беседа на разни громко рекламирани чужденци, повечето със съмнителни таланти, даже калпави… Но това е наше и като е наше, лошо е.

— Извинете. Когато отивам на театър — отвърна непреклонният Чайков, — аз отивам, с цел да си доставя душевно, естетическо наслаждение, а не с цел да насърчавам изкуството. Когато е за насърчаване изкуството — то други въпрос… Ти смешаш тия две неща, като ме караш да се възхищавам само защото това е българско. Покорно благодаря.

Докторът се обърна към тях и каза, като гледаше към Касапски:

— Но този грозотник ми разваля илюзията. Аз не мога да се помиря с правдоподобността на такава любов.

— Нито аз с правдоподобността на самата интрига на драмата — забележи Тихолов; — може ли да се допусне, че за такава детски скроена интрига с кърпата един човек ще дойде в такова изстъпление на ревност, преди да направи най-малката проверка?

Сега вече и сам Шекспир минуваше през стъргата.

— Интригата е много наивна и изкуствена, но онова, което е силно и вярно, то са чувствата. А Шекспир е изобразил чувството на ревността гениално — забележи адвокатът.

— Само не гениално го тълкува този актьор — добави Чайков.

Представлението следваше… Публиката ръкоплещеше, главно на Дездемона.

— Отде е тази приятелка? — попита докторът, като гледаше Цонка.

— Чедо на провинцията. Разпитвах отде е и каква е, но не разбрах добре… Тихолов, знаеш ли де е слязла? — обърна се Чайков към съседа си, лукаво усмихнат.

— Ще съберем справка — отвърна Тихолов със същия вид.

— Мома ли ще е, или женена? — попита доктор Карлов.

— Ако е женена, сигурно тя изменява на своя Отело… — избъбра Тихолов.

— Да, в този актьорски народ нравите са леки — забележи докторът.

Другите артисти не обръщаха внимание на себе си.

Дохожда действието, в което се захващат мъките и терзанията на Отело. Той се криви, пули, гърчи ужасно прекалено. Той надминува целта си и вместо достоен за съчувствие страстно любящ съпруг, става пъклен дявол, отвратителен с епилептическите си припадъци на ревността. Затова очите бягат от него и с услада си почиват въз нежната Дездемона. Тя е възхитителна сега в ролята на страдающа жена. Нейните руси коси в това действие падаха на талази по рамената й.

В това време пристигна Трайчев, предшествуван от театралний слуга, който почтително му показа стола. Трайчев се поздрави със съседите си усмихнат и седна. Той беше изискано облечен, хубавец с черните си проницателни очи, които гледаха смело, и със завитите изящни мустаци.

— Ах! — каза си той, щом видя Цонка.

— Що има? — попита адвокатът.

Трайчев се наведе на ухото му и му пришепна:

— Ето я на сцената.

— Коя?

— Дездемона.

— Как, познаваш ли я?

— Тя е същата.

— Същата?

— Да.

— Твоята?

— Да.

— Ах! — извика адвокатът.

Трайчев най-напред се сепна. После необикновено задоволство светна в очите му, като виждаше Цонка актриса. Актриса вече? Сега и последните опасения, що идеха сегиз-тогиз, изчезнаха.

Адвокатът гледаше вторачено Цонка.

— Моите комплименти: имал си вкус.

После пошушна на съседа си нещо, като прибави:

— Не казвай на Карлова: роднина са.

Съседът му пошушна на съседа си и тоз на своя.

И всички вторачиха стреловит поглед на Цонка.

После се извърнаха към Трайчева и размениха знаменателни намигвания.

Трайчев, с лице заляно от тържество, гледаше на сцената. Адвокатът му пошушна:

— Изглежда да ви е прежалила твърде скоро?

— Защо?

— Тя си е влязла вече в кожата на актриса. Ни лук яла, ни на лук мирисала. Но действително, надарена е за актриса.

— По-добре…

Завесата падна. Шумни ръкопляскания. Остаяше още последното действие.