Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1903 (Обществено достояние)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Иван Вазов
Заглавие: Казаларската царица
Издание: не е указано
Издател: „Бук Травъл“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: българска (не е указано)
Редактор: Стефан Недков
Художник: Божидар Марков
ISBN: 978-619-244-008-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18780
История
- —Добавяне
XXII
При Фотина
Госпожа Касапска стоеше в стаята си сама. Тя току се бе завърнала от репетицията. В ръце държеше вестник, който оповестяваше за пристигането на трупата в столицата и за даването таз вечер Отело.
Влезе гостилничния слуга и й каза, че долу един господин пита за нея.
— Кой е тоз господин? — попита тя, като остави вестника.
— Един млад господин. Пита и вчера, и днес преди обед за вази.
— Нека влезе.
И Фотина бързо взе да се поправя пред огледалото.
След минута вратата се почука и на отговора „свободно“ появи се на прага Денков.
Фотина го не познаваше.
Денков се представи. Па като седна, по поканата на домакинята, каза с треперлив, неуверен глас:
— Госпожо, вие ще ме извините за смелостта ми, че без да се познавам, обръщам се към вас за една услуга… за една справка.
— Заповядайте, господине.
Видът на тая жена, нейното откровено и внушающе доверие лице успокоиха малко предишните опасения на Денкова. Имаше нещо честно в тая физиономия, в тия подвижни големи черни очи.
Той се притесняваше няколко време как да начене. Най-после попита с решителен вид:
— Вие вчера сте биле заедно с госпожа Цонка Хрусанова… с бивша госпожа Трайчева? — Той се затрудняваше с каква фамилия да нарече Цонка.
Фотина се изчерви.
— Аз? Никак, господине!
— Но вие снощи сте влезли с нея в тая гостилница по девет часа?
— Кой ви каза това, господине?
— Научих се. Извинете за моята нескромност.
— Аз не познавам тая госпожа Хрисантова… как казахте? Госпожа Хрусанова?
— Или бивша госпожа Трайчева.
— Ах, да, това беше една наша другарка, госпожица Стефанка Георгиева.
Денкову се стегна сърцето.
— Стефанка Георгиева? Значи, не е била Хрусанова? — произнесе той тъжно. — Извинете тогава, че ви обезпокоих, госпожо — и той стана.
Фотина забележи скръбното изражение по лицето на момъка.
— Позволете ми, мога ли да попитам защо дирите госпожа Хрусанова? Аз познавам сестра й.
— Излишно, госпожо, това не може да ви интересува. Извинете.
И той си взе шапката да излезе.
— Вие се познавате лично с тая госпожа? — попита Фотина, у която женското любопитство се събуди.
— Как, служили сме заедно в Казалар и желаех непременно да я видя. Имам и писмо за нея. Сбогом.
Фотина го задържа:
— Та вие имате писмо?
— Предадоха ми го да й го връча, като мислеха, че е тука. И аз сам мислех това, защото ми се стори, че я видях оная вечер. Види се, припознал съм се.
— Но може да е тука пък? — каза Фотина.
— С това предположение и аз я диря от вчера и днес из града. У тях не е слезнала, по гостилниците я няма. Дирих я къде ли не. Но сега вече се обезсърчих. Ще предам писмото на домашните й.
Фотина помисли малко.
— Ако обичате, елате след един час. Аз ще разпитам моята другарка… госпожица Георгиева. Мисля тя да знае де е госпожа Хрусанова, щом е тука.
Тя изгледа момъка съчувствено.
— Извинете, тоест каква „другарка“? — попита Денков, втори път чул думата „другарка“.
— Тоест другарка в трупата „Театрален напредък“. Ние сме актриси.
— Ах, да? — извика Денков. — Четох във вестниците, и афишите видях. Вие давате в неделя Отело?
— Не, днес, по случай празника на 6 септемврий… Та вие заповядайте след един час. Сигурно ще узнаете. — После, за да го обнадежди повече, прибави: — Аз вярвам, че госпожица Хрусанова е без друго тука.
Денков се вгледа в нея. Той пронизваше с очите си нейните и търсеше да види какво крие в душата си. Той разбра по отговорите й за Цонка, най-напред уклончиви, а после по-определени, че тя знаеше, че наистина е тука, но криеше.
— Госпожо — каза той с решителен вид, — вие таите от мене, вие знаете де е госпожа Цонка Хрусанова! Аз съм уверен, че тя е била снощи с вас. Истина ли?
После, като да даде повече убедителност на думата си, той притури:
— Вярвайте, че госпожа Хрусанова има в мене човек, който я дълбоко уважава, който я цени… който я… който искрено й симпатизира… Попитайте и нея — тя ще ви каже това… Давам ви честна дума, че ако е нужно да пазя тайната за нейното присъствие тука, аз ще я запазя тая тайна като свещено нещо.
Искрения тон на момъка, изражението на мургавото му лице, дето се четеше такава тъга и задушевност, и неговия треперлив, развълнуван глас внушиха доверие на госпожа Касапска и обезоръжиха упорството й да крие Цонка.
— Господине, вярвам на думите ви, аз се уверих, че сте почтен човек и с почтена цел търсите госпожа Хрусанова.
— Вярвате ми, госпожо?! — извика момъкът с очи, озарени от радост.
— Да — каза натъртено Фотина, — госпожа Цонка беше същата, която са видели снощи, че влезе с мене тука.
— Ах! — извика Денков.
Той едвам се удържа да не прегърне госпожа Касапска от чувство на жива признателност.
Фотина продължи:
— Но Цонка сега се крие под името Стефанка Георгиева… тя бе принудена да направи това, разбирате?
— Знам деликатното й положение… Но какво чини тука?
— Казах ви: другарка ми е в трупата.
— Актриса? — извика учуден Денков.
Тоя възглас се стори на Фотина обиден. Очите й заискриха.
— Как, и вие, и вие, господин Денков, младеж образован, гледате на нашето занятие като на позорно? Мислите ли, че щеше да бъде по-почтено, ако Цонка тръгнеше по пътищата да се прехранва с продаване честта си или да се отровеше от отчаяние, както я и сварих, че тъкмеше да направи?
— Напротив, напротив, госпожо! Дайте да ви целуна ръката!
И Денков грабна дясната й ръка и я целуна.
Фотина се покърти.
Тя му разправи накратко при какви обстоятелства бе я прибрала в трупата. Но Фотина не счете за сгодно да му обажда, че Трайчев се е разделил не от законна жена, и остави момъка в заблуждението му. Той изслуша внимателно и покъртен.
— И защо се напуснали?
— Причините не знам добре.
— И сега актриса? Ах, вие сте я спасили; вие обладавате сега една скъпа театрална сила и уверявам ви, че госпожа Цонка няма да ви посрами, както не ви е посрамила досега… Ах, госпожо, вие ме възродихте с това известие, аз правех ужасни предположения за съдбата на Цонка, като я мислех сама в тоя град. Вие ме направихте щастлив…
Фотина го гледаше зачудена от излиянието на тоя възторг за Цонка.
— Вие твърде й съчувствувате?
Денков впери в нея пламенни очи и каза:
— Вие ще разберете степента на… уважението ми към нея, като ви кажа, че…
Той се спря внезапно.
— Бъдете откровени към мене, господин Денков. Ние от половин час се запознахме, но аз ви считам като стар приятел; считайте ме и вие такава. Общата симпатия към Цонка ни свърза.
Денковий поглед светеше, той бе вдъхновен.
— Вие питате дали й съчувствувам? Госпожо, аз я обичах, любех я страстно… — После се хвана за гърдите и каза горестно: — Но когато се убедих с раздробено сърце, че тя бе отдала своето другиму, на Трайчева, аз бях убит.
— И тя знаеше това?
— Да.
— Ах, колко ви жаля, и вас, и нея, че се е препречил на щастието ви тоя безчестник! Как й помрачи очите, та тъй сляпо да го залюби и повярва?… И после да я остави на пътя!
Денков само безмълвно разпери ръце.
— Вероятно тя ви е споменала нещо за това?
— Не.
По лицето Денково мина мъгла, то потъмня.
Фотина разбра, че го огорчи с тоя отговор, и прибави:
— Изобщо, ние не говорим за това. Аз й забранявам да се повръща към миналото, че губи душевното си спокойствие тогава.
— Но аз желая да я видя, госпожо. Де е слязла тя?
Фотина му обади гостилницата.
— Тука беше пълно, когато дойдохме, и се принудихме да се пръснем на разни места, временно, доде си намерим частна къща за всички ни — добави тя.
Денков тръгна да излиза.
— Аз ще ви моля, бай Денков: отложете срещата си за утре. Не вълнувайте Цонка, тя сега си готви ролята за тая вечер.
— Благодаря за това предупреждение. Тогава утре по девет часа?
— Добре, аз ще я предупредя.
— Аз впрочем ще я зърна още довечера на сцената.
— Ако обичате…
— Как, мога ли да не присъствувам? Тя е една артистка с рядка дарба, по призвание артистка.
— И всички тъй я ценим, господин Денков.
— Ах, аз помня, когато игра ролята на царица Тамара. Тя беше чудна, госпожо, тя беше съща царица. И оттогава й остана това име в Казалар… Тя предаде характера на героинята си с такъв талант, с такова артистическо схващане и живот!
— Тя ми е разправяла за тази царица Тамара… И я хвали… Та вие сте автора й?
— Но актрисата остави далеко зад себе си автора, тя облагороди произведението ми, тъй да кажа…
— Предайте ни драмата си да я изиграем, господин Денков. Тя не е печатана още?
— Не е.
Внезапно челото му се сбра страдалчески от тежки спомени, свързани с представлението на драмата му в Казалар, и той прибави:
— Тя има нужда от преработка.
Той й подаде ръка за сбогом, па притури:
— Но поне да ви оставя писмото да й го предадете…
И той бръкна в джеба на сетрето си, па се изчерви.
— Ах, забравил съм го в другата си дреха — каза той с виновен вид. — Тогава довечера ще ви го пратя в театъра. Може да е спешно.
— И тъй бива.
— Сбогом, предайте на госпожа Цонка сърдечния ми поклон. Утре по девет часа ще й се представя.
Денков напусна гостилницата, пълен от щастие.
— Актриса! — шушнеше си той. — Слава богу… Моите страхове изчезнаха. И какви работи не помислих в глупостта си… Тая вечер ще я видя в театъра. Ще я видя, ще я видя! Утре ще се срещна с нея… Каква ще я намеря? Какво впечатление ще й причини моето появяване? Едно време бягах от нея, сега тичам към нея — пак от любов… Съдбата я раздели от мене чрез Трайчева и пак чрез Трайчева ни среща тука — тя свободна, и аз свободен. Няма ли тука ръката на провидението? — И той вървеше замислен тъй из шумната улица. После му дойде мисълта: — И коя ще е причината за развода им, тъй бързо даден? Кой е дал причина от двамата? Но аз съм уверен, че жертвата е Цонка.