Иван Вазов
Казаларската царица (57)

XXI
Техният свят

Частната драматическа трупа „Театрален напредък“ беше пристигнала в София преди четири дни, тъкмо в деня на Милкиния годеж.

В състава й влазяха десетина млади хора от двата пола, част артисти по призвание, гладни за слава, част несретници в живота, гладни за хляб. Последните бяха повече.

От година и половина трупата под директорството на Касапски, основателя й, влачеше по градове — големи и малки — своето чергарско, необезпечено съществувание, даваше представления често при пълен салон, по-често при полупуст, гладующа тук, весела там, но винаги бодра, негубяща вяра в себе си, силна от гордостта, която Касапски й бе внушил, че те са апостоли на изкуството в отечеството си. От друга страна, подигаше рвението им и духът на съперничество с трупата „Сълза и смях“, която те искаха да засенят.

Участието на Цонка преля струйка от нов живот в трупата. Даровита, с повече вкус и развитие от другарките си, тя беше ценна сила при тях; тя тълкуваше любовните роли с много художествено чувство, преживяла сама най-силните ощущения на щастлива и нещастна любов.

Подир обед трупата правеше последна репетиция на Отело под дирижьорството на Касапски, четирийсетгодишен човек, нисък, с широко грапаво лице, с обръснати мустаци, нервен и строг.

Репетицията ставаше на сцената в театър „Вариете“.

Актьори и актриси, облечени сега във всекидневните си дрехи, преговаряха на дело ролите си, учени, мъмрени, напътвани от строгия режисьор, с драмата в ръка.

— Иванова първа, ти играеш Емилия твърде лошо: нищиш и кряскаш, като че се караш с Дездемона; а трябва да бъдеш почтителна и покорна, както се пада на една по-долна — казваше строго Касапски на госпожица или госпожа — неизвестно.

— Пак ви казвам, господин Касапски: не се считам по-долна — отговори троснато Иванова първа, която носеше тая прикачка за отличие от друга Иванова, която пък се викаше втора и като нея също носеше кръстно име Невянка.

Касапски се намръщи.

— Ти пак се заядаш… Следвай… Госпожица Георгиева — прекрасно изказа монолога си…

— Георгиева все прекрасно — избъбра със зъби Иванова първа.

— Какво бъбриш като обран просяк? Дай си репликата на Яго… Па същата ли тая непрана кърпа ще показвате на сцената? Не забравяйте, че тая кърпа е на военачалника на венецианската република. Намерете копринена поне.

Яго, много скачаш, когато говориш: трябва да бъдете по-умерени в движенията си… Не изражавай омразата си против Отело със скърцане на зъби: думите доста изказват гняв… Петров, Касио у вас излазя като манастирски дякон. Покажи повече огън.

— Това ще видим на сцената.

— Добре. Госпожице Георгиева, закърпихте ли си роклята на Дездемона? Добре… Следвай… Твоя тон съвършено подхожда на ситуацията…

— „На ситуацията на положението“ — избъбра Иванова втора и се поизкиска.

— Мълчание! — скара се Касапски. — Скарлатов, забравих да ти кажа одеве — обърна се той към един по-стар, нисък актьор с бръснати мустаци и лисичи погледи, — че представляваш венецианския дож, като се чешеш. Не е нужно. Един дож не се чеше. Госпожице Георгиева, ти предаде добре нежността на чувствата си.

— Госпожица, колкото и жената на ахамина — издума ниско Иванова първа.

Цонка чу, или по-добре разбра, и пламна.

— Господин Касапски, забранете й да ме докача.

— Какво каза тя?

— У, деликатницата! — избъбра Иванова първа иронически.

— Да, забранявам ти, госпожо, да оскърбяваш.

— Изразявайте се прилично, господин директоре. Щом е госпожица тя, аз защо да бъда госпожа?

Касапски се намръщи и каза повелително:

— Моля, оставете глупостите, а делото гледайте. Господин Стайков, ти в ролята си на Родериго, Дездемонин обожател, сучеше си мустаците по един ужасен начин, като говореше на Дездемона: това е неприлично. Кога е за мимика, чрез мустаци любов се не изказва, а с изражение на очите.

В тая минута при кулиса свирепият венециански дож се скараха с Брабанцио, Дездемонений баща, за някаква сума от комар, която последният отказваше да му плати, па веднага се уловиха за гушите. Брабанцио, по-силен от дожът, залепи му една звънлива плесница.

Касапски скокна яростен.

— Нанков, що правиш? Ти си пиян предварително — извика той… После се обърна към един от актьорите: — Па когато слагаш довечера вино на сцената, туряй вода в чашите. А то, колчем има пиене на сцената, Нанков се напива с истинско вино и се нарязва до забравяне ролята си. Така беше в Дамата с камелиите.

— Той сам си напълни вино в своята чаша — каза актьорът.

В същия миг Скарлатов стовари юмрука си по врата на Нанкова. Сбиха се. Актьорите ги разтърваха.

— Какво имате вие, бесовски синове? — изкряска Касапски.

— Скарлатов е един безобразник! — каза запъхтян Нанков, като стреляше яростни погледи на дожът, навел глава като гневен бик, готов да се спусне пак.

— Защо се ядете като кучета?

— Той е един нахал! — повтори Нанков. — Преследва жена ми. В кулисите само я гледа лакомо и суче мустаци със задни намерения.

— Господин Касапски! — извика свирепия Скарлатов. — Не е ли негова милост по идиот от една калевра? Де имам аз мустаци?

— Правиш знак, че сучеш мустаци — поправи се Нанков.

— Нанков, ти си ревнив като един арапин. Тебе трябваше да дадем Отело. Само че неговата роля е дълга, а ти нямаш памет и чакаш все суфльора да ти канерва.

— Аз протестирам, господин директоре: вие все ме оттиквате във второстепенни роли; също и на жена ми давате все слугински.

— Жена ви трябваше да се поучи повече, господин Нанков. Извини, но тя е безграмотна. Бърка присъствува със съществува. Казва „аз съществувах в черква“ вместо „присъствувах в черква“.

— Протестирам — извика госпожа Нанкова, — лъжа е, че съм казала тъй: аз не ходя на черква…

— Например де…

— Фотино — обърна се директорът към жена си, която влезе. — Беше ли при касиера? Как отива продажбата?

— Малко места са още взети — каза Фотина мрачно.

— Имаме до представлението още четири часа — забележи успокоително Касапски, като погледна часовника си.

— Господин Касапски, заплатете остатъка — рече Скарлатов; — инак не „съществувам“ на представлението, както се изразява госпожа Нанкова.

— Как, ти си дожът! Не може!

— Останете без дож. Един дож — па и той иска да яде на обед и на вечеря.

— Господин Скарлатов, ти мислиш само за ядене, когато не мислиш за пиене! Ти забравяш, че човекът не е животно, а същество духовно — каза строго Касапски.

— Ние положително гладуваме — обадиха се други.

— Няма ли фурни, локанти в София? Яжте до насита, доде ви правят кредит. Тия магарета локантаджии само тъй могат понасърчи изкуството в България. Никога в театър не стъпят.

— На Георгиева обаче плащате напълно — забележи Иванова първа.

— Тя е галеното дете — каза Иванова втора.

— Какво сте взели на очи госпожица Георгиева? — каза намусено Фотина.

— Георгиева няма четири рога на главата, та да я предпочитате — отговори Иванова първа.

— Има талант, тя ни е силата — отговори натъртено Фотина.

— Как, а ние сме без талант? — казаха обидено първа и втора Иванова.

— Не отричам. Но госпожица Георгиева има вярно чувство… Има и глас обработен, и по-изящно се държи пред публиката — каза директорът.

— Ето това е право: ние не сме биле придобили практика в шантана — каза ехидно Иванова първа, като погледна Цонка.

— Вие сте безочлива клеветница! — викна с възмутено лице Георгиева.

— Иванова първа — обади се Фотина, — това е безобразие! Ако не можеш да се откажеш от перашките маниери да говориш, ето ти вратата широко отворена.

Застъпиха се и другите артисти за оскърбената Цонка и осъдиха Иванова първа.

— Аз не искам да я обиждам — извини се Иванова първа, уплашена от мисълта да се намери на улицата.

— Подай й ръка за извинение — каза Фотина.

— Не желая! — каза с просълзени очи Цонка и влезе в кулисите.

— Господа, госпожи и госпожици — извика Касапски, — в една трупа трябва да има взаимно уважение. Заучете добре ролите, помнете, че сме в столицата, дето обществото е по-взискателно. Да се не посрамим, господа! Фотино, иди успокой госпожица Георгиева. Скарлатов, Нанков, забравете си недоразуменията поне на сцената. Аз почти при всяка репетиция трябва да бъда и режисьор, и мирови съдия… На трън сте задоени всички! Но, господа! Внимавайте да се не посрамим в София, да не затъмним лаврите си от провинцията. Петров, приготви ли черната краска за мене? Ти знаеш, че Отело е африкански арапин… Сега идете. В осем часа всички тука точно.

Актьорите излязоха.

Слънцето беше на заход.

Цонка отиваше наведена към гостилницата си, още огорчена от язвителните ухапвания на Иванова първа. Цонкините успехи в трупата бяха разбудили завистта и ожесточили сърцето на тая актриса, която минуваше за първа между другарките си до Цонкиното постъпване. В никое поприще, в никоя среда, освен в харема, завистта не става по-парлива и свирепа. Останалите артисти обаче се отнасяха дружески с Цонка, толкова добра другарка, колкото и добра актриса.

Подмятанията на устатата Иванова първа бяха по налука. Цонкиното инкогнито се бе запазило досега в трупата. Знаеха, че Стефанка Георгиева била от Балчишко, учителствувала там, после влязла в трупата по природна наклонност. Скроената от Фотина невинна лъжа биде лесно повярвана. Само злобната подозрителност на Иванова първа смущаваше Цонка; но тази неприятност беше едничката от страна на другарите й.

И тя бързаше към гостилницата си, радвана от надеждата да намери там Милкиния отговор на писмото си, писмен или чрез човек, знаейки, че девойката не би се решила да стъпи в гостилницата.

Щом се изкачи в стаята си, тя погледна на масата, па повика слугата и го попита:

— Имам ли писмо отнейде?

— Няма.

— Някой човек не идва ли да пита за мен?

— Никой — отговори слугата.

Цонка си сбърчи челото в горчиво удивление.

Тя стоя на прозореца да гледа кой мъж влазя във вратнята на гостилницата и гадаеше дали не е той ожидаемия вестоносец. Но никой се не яви.