Иван Вазов
Казаларската царица (56)

XX
Видяла я!

Навън беше тъмно.

Върволякът гъмжеше из улицата.

Цонка, наведена, за да не бъде позната лесно, мина няколко шумни улици и се найде срещу бащината си къща.

Прозорците само на едната стая тоя път бяха осветени. Цонка гледа няколко време дано види да се мерне там Милка и да й изтропа на стъклото с чадъра си.

Но Милка се не явяваше, нито друг някой от домашните. Тя хвана да се разхожда назад-напред по плочника, нетърпелива, развълнувана.

Най-после сърцето й трепна: из вратнята излезе слугинчето и тръгна нататък.

Цонка прибърза да го стигне:

— Момиче, госпожица Милка в къщи ли си е? — попита го тя.

Момичето я изгледа любопитно.

— Госпожицата е на Княжево.

— Откога е там?

— Завчера отидоха там с годеника.

— Годеникът? Господин Бранков? — попита живо девойката.

— Да.

— Кога ще се върнат?

— Тая вечер ги очакваме.

После, като изгледа Цонка, попита я:

— Ваша милост коя беше, за да й кажа?

— Кажи й: търси ви една приятелка.

— Добре.

И момичето тръгна.

— Чакай, момиче — извика я бързо Цонка, — а мама какво прави?

Селянчето я погледна зачудено, в недоумение.

— Кой? — попита то.

— Мама й — поправи се Цонка.

— Добре е.

— Благодаря, момиче.

То припна пак и изчезна в друга улица.

Цонка остана замислена.

— Ще я чакам — каза си тя.

В тоя същи миг се зададе един пайтон с двама души: мъж и дама, и наближи към Хрусановата къща.

Цонка позна сестра си и сърцето й се разтупа. Тя позна и годеникът.

Неволно тя отбягна, за да не бъде съгледана от Бранкова и от сестра си.

Колата спря пред вратнята.

Тя видя как слезна Бранков, подаде ръка на Милка, та слезна и тя, па и двамата влязоха вътре. В своята тревога тя не забележи, че и слугинчето се завърна и влезе в двора.

— Бранков ще излезе пак. Ще чакам.

Цонка отиде пак на отсрещния плочник и хвана да минува пред къщата спокойно, като човек, който си върви из пътя. На прозорците се очертаваше сянката на Бранкова, седнал гърбом към пътя. Милка, с лице засмяно и права, в червената блуза, говореше нещо на годеника си, като сваляше паларията си.

— Честита! А аз? Ах, боже! — изпъшка тя.

После видя профила на Милкиното лице, което се извърна към лявата страна. Вероятно Милка приказваше там с някого, невидим от улицата.

— Как я е разхубавило щастието! — пошушна си Цонка.

Внезапно Милка обърна пак лицето си към прозореца, като че искаше да види на улицата някого. Па дойде бързо и отвори прозореца.

Цонка хукна и побягна в безсмислен страх. Тя бягаше против волята си и против разсъдъка си, тикана напред от някакво малодушие, подло и колосално.

Разумява се, сестра й не успя да забележи коя е.

Любопитството й бе възбудило слугинчето с обаждането, че една млада жена я търсила и че сега е пак на улицата.

Цонка зави зад ъгъла на другата улица. Тя бързаше запъхтяна нататък, като човек, когото гонят. Тя се извръщаше често да не би Бранков да я преследва. Предишните й страхове и срам пак й дойдоха.

Тъй тя мина, без да го забележи, край един момък, който се взираше внимателно в нея, като някой, който я познава или искаше да й говори. Момъкът се спря в нерешителност, неподвижен, и я следи още няколко време с погледите си.

Тоя момък беше Денков.

Тя се върна в гостилницата, запали свещ и се тръшна като убита на леглото си, с теме, опряно на стената.

После сключи ръце под главата. От очите й бликнаха тихи сълзи. Няколко минути те се лееха безмълвно.

— Не смеях, не смеях! Не съм имала кураж… — каза тя, обриса си очите, па седна на стола.

— Да я предупредя с едно билетче, с няколко думи, че съм тука, да ми отговори де да се видим… Тъй по̀ имам дързост.

Тя извади хартия изпомежду книжата с ролите си и написа, вместо два реда, следното писмо, без да се усети, с трескава бързина:

София, 5 септември 189… г.

Мила ми, добра и хубава како!

Аз съм в София, както виждаш от горния ред. Ти навярно си чула за моето голямо нещастие. Но аз ще предположа, че не ти е известно още, и ще ти го обадя с две думи: Трайчев ме остави! — за да ми олекне по-скоро — защото, како, аз безбожно лъгах и тебе, и нашите, и света, че съм законна жена на Трайчева. Аз не бях венчана с него!… Той иска така и аз се съгласих да лъжем… Обичах го. Сега съм наказана жестоко от съдбата си: Трайчев ме напусна, избяга, додето бяхме във Варна. Аз останах в Казалар, без мъж, без средства, без чест, опозорена, хвърлена на улицата. Добрият поп Деян ме прибра в къщата си, но аз не можех вече да ги гледам, него и жена му в очите, и бегах из проклетото село — люлка на моята първа любов — и отидох в Шумен, в най-черно отчаяние. Защото, како, ти знаеш моя характер: аз за нищо на света не исках да се натоваря на нашия сиромах баща, когото тъй оскърбих по-рано, за да опозоря името му по-после; нито пък бях способна да печеля с безчестие хляба си. Когато се готвех да умра, да се избавя от мъки и срам, дойде ми на помощ, като от бога пратена, една жена — Фотина Касапска — актриса в трупата „Театрален напредък“, и ме спаси от моето отчаяно решение. На тая Касапска дължа днес живота си.

Како, аз прегърнах попрището на актриса и съм в тая трупа под името Стефанка Георгиева. Чаках пред нашата къща до късно снощи, за да падна на колене пред тебе и да моля да не презираш бедната си сестра, като ти разкажа чистосърдечно всичко. Само на тебе имах кураж да се покажа, знаех твоето добро, златно сърце, което щеше да ме разбере. Защото съм изгоряла и изжадняла, сестро, за близък, свой човек, да си поиздумам и поплача. И таз вечер питах и те чаках да се завърнеш от Княжево, поне на улицата да те видя — в къщи не смеех да дойда… да я не оскверня. Оная, която ти видя от прозореца, че бяга, бях аз! В оня миг нападна ме малодушие, ужас…

Како! Пиши ми две думи де да се срещнем. Искам да те прегърна: ти тъй ме обичаше! Ти ме обичаш още, нали, како? Ти ще си гневна на мен, ти ме презираш може би, но ти пак ме обичаш. Аз оттук виждам тая любов в твоите очи, като четеш с ужас това писмо. Бедната ми майка! Как искам да си заровя главата в гърдите й и да зарева. Моята златна майка! Аз я убих. Не я оставяй, како, да пропадне под скръбта. Ти си умна, ще найдеш думи да я утешиш. Увери я, че дъщеря й не е развратница, нито е създадена за такава, а жертва на човешката подлост и на неопитността на доверчивото си сърце. Ох, како, как ти предвиждаше съдбата ми и четеше в лицето на тоя човек!… Моли и тати за мене, кажи му същото. Нека ме мрази, аз заслужвах това: аз го лъгах подло, аз покрусих името Хрусанов, той няма да ме прости никога, знам го, че е непреклоним в такива работи. Но нека ми позволи само един, последен път да му целуна ръката. Ох, аз съм много злочеста, най-злочеста! Свършвам с трептяща ръка писмото си и ще чакам отговор с примряло от нетърпение и страх сърце.

Твоя сестра Цонка

П. П. Ах, боже, аз забравих най-първото: честит ти годеник, како!

Тя тури писмото в плик, надписа го и затимбрува, та да го пусне утре рано в пощенската кутия.