Иван Вазов
Казаларската царица (55)

XIX
Стефанка Георгиева

А тя беше именно Цонка.

Цонка дълго се колеба да дойде ли в столицата. Страхът, срамът от домашните й я плашеха. Но най-после се реши: желанието да види домашните си, пробудено внезапно с неудържима сила в душата й, надделя над другите опасения.

„Най-после, аз съм актриса — помисли си тя; — интересът на трупата, дето намерих хляб и убежище — преди всичко. Аз съм непозната в София. В София аз не съм Цонка Хрусанова.“

По това време и раните й бяха позаздравели, Тя поне мислеше тъй.

Като пристигна в София, първата й грижа бе да разпита за домашните си. Тя с радост, размесена с горчива скръбчица, научи за Милкината годявка. Тя не бе писала на техните, че е била зарязана от Трайчева, нито че е станала актриса: не бе имала мъжество да ги огорчи. Знаеха ли те това? Навярно бяха чули какво-годе: лошите известия лесно се разпространяват. Тя не подозираше, че и Трайчев е тука и че ще се жени скоро, мислеше го все в Самоков, както знаеше от писмото му до Чакалова. Като се съгласи да дойде в София, нея я ободряваше и мисълта, че освен домашните й друг я не познаваше и че преправеното й име я запазваше от разгласяване нещастието й и от презрението на обществото. Същий ден вечерта тя се реши да иде в къщи. Тя искаше най-напред да се види с Милка, да й се хвърли на гърдите. Прошката Милкина и горещото й сестринско участие щяха да я одързостят да се покаже тайно на майка си. На баща си да се явява тя не смееше и да помисли: ужас я обзимаше, като си въобразеше гневния поглед и бурно лице, с което щеше да я изпрати из вратнята…

Цонка беше именно жената, що видяхме на другия ден от годявката, късно вечерта, на улица „Аспарух“.

Видяхме какъв внезапен страх я налетя там, когато да влезе във вратнята, с каква тревога тя вторачваше очи в осветените прозорци на измилелия бащин дом и мъката, с която се отдалечи и изгуби сянката й под мъжделивия светлик на фенерите.

През нощта спа безпокойно в бедната стаичка на гостилницата си.

Сутринта, четвъртък, Цонка стана разстроена. Чинеше й се, че бе пътувала цяла нощ из урви и камъняци — тъй се чувствуваше сломена. Но жаждата да види Милка пак я нагъна. Сърцето й трепереше от копнеж да притисне на гърдите си свой, роден човек — да чуе думи на милост и любов. Тя реши без друго да я види тая вечер — дене не смееше да влезе в къщи. Преговори разсеяно научената вече наизуст роля на Дездемона, що щеше да играе утре вечер; заши грижливо разпраната на гърба копринена рокля, белезняв цвят, с която Фотина беше играла Мария в Иванку и Маргарита в Дамата с камелиите; отказа се от поканата на другарите си да обядват заедно в близката икономическа локанта, обикновено посещавана от българските артисти, и седна да мечтае при прозореца.

Между многото минувачи и минувачки тя съгледа руменолики гимназистки с черни престилки въз сиви рокли, с коси пуснати отзад, вързани с лентичка, и с книги под мишница и очите й овлажняха при спомена за нейните невинни години.

Ненадейно мина един свещеник.

— Поп Деян! — извика тя, откри прозореца да му се обади, да го покани, но той вече беше заминал и се изгубил из върволяка. Тя въздъхна с болка. Тя би го посрещнала с голяма радост, тя бе изжадняла да види и чуе близък човек, да му благодари пак за доброто му сърце към нея, неизменно в добрите и лошите дни.

До вечерта Цонка не излезе. Страх я беше от неприятни срещи, които биха я разстроили. Няколко пъти се спира пред оплютото от мухи огледало, гледа се, поправи русата си златиста коса. Тя се намери пак хубава. Страданията, скитанията бяха й изменили изражението, но не бяха й загрозили образа. Само кожата бе поизгубила преснотата от действието на белилото и червилото, често необходими при ламбите на сцената.

Влезе при нея Фотина.

— Ще идеш ли сега да се видиш? — попита тя, като хвърли поглед в огледалото на пълното си бяло лице… — Хай иди. Те непременно ще те задържат за вечеря.

— Да ме задържат? То е въпрос дали ще ме пуснат през прага. Аз ще бъда честита, ако мога само няколко минути да се видя със сестра си.

— Да те не пуснат? Защо да те не пуснат? Защото си актриса? Срамуват се от актриси? — продължаваше троснато с окъслечни фрази и бързорека, както обикновено, Фотина. — Днеска е чест да бъдеш артист, когато си талантлив. Или баща ти, като не прави нищо, както всичките, мисли, че прави велико нещо? Или се счита по-почтен от нас, защото живей само за себе си, не излива душата си като нас, не принася полза на изкуството и никому? Егоисти с егоисти! Лицемери! Пренебрегват ни, защото живеем с потта си, жертвуваме здраве, душа и нерви, за да облагородяваме една неблагодарна сган! Ето, до тоя час билети слабо са се продали, а похарчихме за афиши толкова пари. Днес минувах из улицата и чух няколко простаци пред една афиша, че единът казваше: „Защо не са турили името на «отела», дето ще представляват?“. Чуваш ли? — изсмя се тя гръмко. — Отело разбрали за хотел!… Ние се познаваме с кака ти, поздрави я от мене. Хай върви с гордост, ти си актриса, не просекиня или улична жена…

Цонка въздъхна:

— Фотино, не за това се боя от лошия прием… Да беше само актьорството ми… Ох…

— Ами?

— За другото, за другото…

— За другото? Тъй е тоя свят. Всичко се случва с нас, бедните жени. Защо да те не приемат? Защо да ти не разгърнат вашите обятията си? Ти не си злодейка, а жертва на злодей. Кой не е грешил? Баща ти? Баща ми? Мъж ми ли — брат ми? Всичките мъже — всичките тия бездушни трайчевци? Но тям се не види, тям се прощава… Ние сгрешим, намерим се в слабост, и ето викнат, дигнат хайка: „Безчестна, развратница!“. А какво е чест и какво е разврат — питай ги — и те сами не знаят… Измислили думи, за да можат едните да вирят носове пред другите. Подлеци!

След избърборването на тоя потоп от думи, които изказваха извлечената из горчиви разочарования в живота философия на Фотина, вратата се хлопна зад нея.

Цонка се постъкми пред огледалото и излезе.