Иван Вазов
Казаларската царица (54)

XVIII
Не се гаси…

Денков се завърна към града развълнуван. Додето стигне дома си, той не видя нищо, не чу нищо из шумните осветлени улици.

— Тя беше, тя беше! — казваше си той. — Но чудно, аз одеве се видях с Бранкова — бе се завърнал от Княжево — и той нищо не знаеше за нея; разбрах, че не знаеше и че Трайчев е тук и се жени в неделя. Спомена ми даже, че мисли да ги покани за сватбата от Самоков. От деликатност не дръзнах да му явя заблуждението, в което се намираха. Тежко ми беше… Нека чуе от другиго… Бедната Цонка, бедната!

Наистина, Денков бе я видял вчера вечер за миг и изгубил от очите си. И макар че той си помисли, че се е припознал, сърцето му се беше свило тогава и забъхтало тревожно в гърдите.

Сега увереността, че Цонка е тука, че видената непременно е била Цонка, потресе душата му из дълбочините й.

После една мисъл го уплаши:

— Що прави сега тука? Защо се скиташе сама из улиците по такъв късен час? Какъв живот е хванала?

Ужас го обзе.

Той не спа цяла нощ. Образът на Цонка не му даде покой.

Защото бедният, влюбен по-преди момък още любеше жената, която му бе разбила сърцето по такъв безпощаден начин. Други би изпитал злорадство за сполетялата я съдба, би видял в нещастието й отплатата на провидението за толкова жежки страдания, които бе му причинила. Но той, въпреки изминалото време от бягството му из Казалар, въпреки тежкия удар, който бе получил на най-съкровените си и свети чувства, и разстоянието, що ги делеше, пак бе продължавал да я обича тайно, тихо, с покорство към съдбата.

Любовта му беше се преобърнала от парливо и мъчително чувство на тиха меланхолия, която бе ударила печата си на скръбното му лице. И мислите му често прелитаха зад планини и пространства в Казалар и срещаха образа на любимата жена, която продължаваше да владее мечтите му и да населява душата му. Само преди четири месеца той си бе излял мъките на един свой приятел, учителя Босилков, млад, даровит поет, с когото се бяха сродили по душа. Но Босилков беше преместен наскоро в други град, по собствено желание. Сега Денков остаяше пак усамотен в борба с тайната си мъка, без да има с кого да се подели.

Трайчевото дохаждане в София и сгодяването му го поразиха. Очевидно, Трайчев се беше развел с Цонка! Съзнанието, че тя е свободна вече, че никой се не изпречва между него и нея, направи да се разтупа сърцето му от ново вълнение… Но неговата гордост се веднага възмути. „Не! Аз скъсах навеки с нея и й го заявих — няма вече какво да мисля за нея!…“ А при все това той мислеше. Той мислеше и не я забравяше. Той задушваше в душата си болезнените трептежи на тлеющата в дълбочините й любов; но тая борба със самаго себе си му костуваше големи усилия на волята. Той призоваваше на помощ гласа на разума, чувството на достойнството си и на дълбоко нараненото самолюбие, споменът на изтеглените мъки, и той пак мислеше за нея. Има храбростта да направи само едно: да не разпитва за нея, да не узнава де е сега, какво прави, как страда… По симпатия на сърцето, той се бе запознал и сприятелил с годеника Милкин, Христа Бранков; но никога не запитваше за Цонка… Често го връхлетяваше бясно желание да хвръкне до нея, дето е сега, да падне на колене и да й извика: „Любя те още! Желаеш ли? Бъди моя!“. Тогава сърцето му се тръшкаше и превиваше като ранена змия в гърдите, то примираше от непобедим копнеж за нови мъки, от жажда за щастие, та макар че придружено от пъклени терзания. Но той казваше героически: „Не!…“ — и търпеше героически.

Но сега мисълта, че тя е тука, че той я бе срещнал вчера, разбунтува изново душата му, отне му всичката храброст. Той реши да я види и й предаде лично писмото.

Заранта стана рано и тръгна из града дано я срещне или види случайно. Най-напред инстинктивно той се скита назад-напред из улицата, дето я видя оназ вечер, че замина. Един вътрешен усет му подсказа, че тя е минала оттук, защото домашните й живееха в близката улица.

— Разделила се с него! И тъй скоро! — думаше си той, като ходеше и гледаше разсеяно на минувачките жени и девици… — Какво прави тука сега? Защо вървеше тъй наведена, като засрамена? Защо не знаят домашните й, че е тука? Какъв път е уловила? Дали не е вече паднала жена?

И пак ужас го обзимаше при тоя въпрос и сърцето му примираше и пущаше кръв, като че дърпано от стиските на остри клещи.

Цонка не се мяркаше. Той ходи и из други улици безуспешно.

Помисли пак да види Христа Бранков, но не посмя да стане пръв носител на една скръбна вест, в надвечерието на женитбата му с Милка Хрусанова. Той нямаше жестокото мъжество да хвърли облак в щастливото небе на двамата млади и на радостта на домашните им.

— Но защо им се не е обадила? Дека, при кого е слязла в тоя град, пълен с разврат и съблазни, дето не познава никого, освен домашните си и Трайчева? У кого е намерила прибежище и какво е това прибежище? Коя е тая дебела жена? — идеха му пак проклетите въпроси, на които се страхуваше да даде логичен отговор.

— Боже, боже! Ако е пропаднала, безвъзвратно загинала! — пъшкаше той, премалял от терзанията на страшни съмнения.

После си каза:

— Мигар да е в някоя гостилница?

Тогава той реши да я търси по гостилниците. И захвана поред да ги посещава. Той питаше за нея и в прости, и в по-първи гостилници, макар че не вярваше да е слязла в някоя от последните, скъпи за човек с нейното материално положение. И навсякъде той задаваше едно по друго следните въпроси:

— Има ли тук една дама: госпожа Цонка Хрусанова?

И на отговора: „Няма такава пасажерка“ — той прибавяше:

— Бивша госпожа Трайчева?

— Няма.

И той отиваше в друга гостилница, за да получи същия сух отговор: „Няма“.

Когато мина Банския площад и дойде на Витошка улица, той се сети да потърси дюкяна, по указанията на поп Деяна, в който дюкян влезли снощи двете жени.

На предполагаемото място той наистина видя два дюкяна, а между тях широка вратня на гостилница. Изведнъж му хрумна, че вероятно Цонка и дебелата жена са влезли в гостилницата, а не в дюкяните там, както се е сторило на попът. Денков реши тук по-напред да попита.

Тая гостилница беше една от простите и по-евтини столични гостилници. През отворената й врата се виждаше тъмен коридор навътре и първите стъпала на стълбата от голи и изтрити дъски. Тя имаше неприветлив и студен вид. Долният й кат беше кръчма и кафене. Прозорците на горния кат имаха спуснати излинели басмени завеси. Сърцето му се стисна при мисълта, че Цонка може би сега живее в тая гостилница, която, като и други подобни, служеше и за гостилница, и за „почетен“ вертеп на разврат…

Той влезе в коридора и попита пресрещналия го слуга: тука ли е госпожа Цонка Хрусанова?

— Хрусанова? Няма, господине.

— Тук нямате ли някакви госпожи?

— Има една само.

— Каква е тя на вид: тънка, дебела?

— Една дебела жена.

— Снощи, около девет часа, не са ли дохаждали с друга една, по-млада и по-тънка?

— По девет часа? Тъй, дохождаха, но после излязоха — каза той.

— Познаваш ли младата?

— Не.

— Де е тя слезнала?

— Не знам.

— Каква беше на лице?

— Не видях добре, господине, защото тогава си имах работа.

— Как се вика тя… дебелата госпожа?

— В нумеро пет?

Слугата погледна черната дъска на стената и каза:

— Госпожа Касапска.

— Касапска? — повтори Денков, който за пръв път чуваше това име. — Тука ли е сега?

— Чакай да видя — и слугата се качи по стълбите.

Денков остана самичък в коридора.

„Дали ще е тази същата, която е видял поп Деян? — мислеше си той. — Ако наистина е тя, аз тогава съм открил дирите на Цонка. Но каква ще е тази дебела Касапска, с това подозрително име, и какво свързва Цонка с нея, и какво е дирила късно в тая мръсна гостилница?“

И всякакви черни подозрения се тълпяха в ума му.

Слугата слезе и обади, че госпожа Касапска е излязла.

Денков му даде двайсет стотинки бакшиш и тръгна нататък, с цел пак да дойде днес и да изпита от госпожа Касапска адреса на Цонка, ако действително Цонка е била младата жена, която попът и той бяха видели, или пък им се е сторило, че нея бяха видели.