Иван Вазов
Казаларската царица (51)

XV
Поп Деян търси правда

Вместо след десетина дена служебната работа вика свещеника в София след два месеца.

След като се видя по своето дело с митрополита, първата му грижа беше да навести Милка Хрусанова, да поговори за сестра й, да научи от нея що е станала. Имаше още една друга причина: той носеше плик за Цонка, който Чакалов, подир безуспешно разпитване де е сега тя, бе го предал на попа с молба да го връчи на сестра й, за да й го прати, дето е.

Но вчера поп Деян потърси Милка и не я намери — тя бе отишла с годеника си за Княжево.

В София се научи случайно и за скорошната сватба на Трайчева, който бил виден чиновник тука. Злоба и негодувание го облада.

— Тоя вагабонт минува тук още за честен човек! Хората му подават ръка и свалят шапка… И на добра служба още! Никой не знае какъв е. Сега се жени пак! Той прави сватба, когато оная кой знай де е сега, горкичката, и как се поминува… Чакай да му види светът муцуната. Трябва да смажа главата на тая змия.

Тогава отиде при един жалбописец, разправи му историята с Цонка, без да му обади името й, и го помоли да му напише една дописка от Казалар за Трайчевата подлост. Той плати за труда на жалбописеца и занесе дописката в редакцията на един от разпространените вестници. Редакторът му каза, че тя ще се яви в идущия брой на вестника. Видяхме каква съдба има дописката. Поп Деян чака с нетърпение и другия брой, но дописката пак се не появи. Тогава свещеникът стана и отиде при редактора, за да узнае причината на това.

— Аз размислих после — отговори му Арзухалов — и намерих, че не е удобно да печатам статии с лични нападки, затова дописката ви остана, дядо попе, ненапечатана. Извинете.

— Това не са нападения, а е правото! — каза нервно попът. — Трябва да се посочи тоя човек на народа, та всеки да се гнуси от него.

— Не е наша работа да черним, нито имаме желание да се разправяме със съдилищата за клевета.

— Не е клевета!

— Все едно — оскърбление.

— Аз отговарям, посочи мене пред съдилището.

— Моля ви, дядо попе, да ме освободите от тия неприятности… Моят вестник има за задача да дава новини, а не да изправя кривите краставици — каза нетърпеливо Арзухалов.

— Дай ми, господине, тогава дописката.

— У нас е правило ръкописи да се не връщат — каза редакторът и влезе в печатницата.

Свещеникът стисна зъбите си, за да се удържи да не изпсува, па излезе.

— Аз на тоя пезевенк ще му дойда дохаки. Ще ида още сега при неговия министър.

Влезе в министерството, подир като дълго пита, доде го намери. В коридора попита срещнатия разсилен:

— Господин министърът тука ли е?

— Тука е, днес приема. Идете там — и той му посочи чакалнята стая.

Вътре попът видя много хора, които очакваха.

Влезе друг разсилен и го попита за името му.

— Поп Деян Здравков от Казалар.

— Напишете си името на една книжка — каза разсилния и му подаде къс хартия. После отнесе хартийката в кабинета на министъра.

След малко пак дойде.

— Почакайте малко — каза разсилният, па покани една селянка да отстъпи стола си на свещеника.

— Да си жива и здрава — рече той и седна.

Министърът прие още двама души. След тях разсилният извика поп Деяна да влезе при големеца, като прескочи останалите.

Поп Деян за пръв път се явяваше при такова високопоставено лице. Той скръсти на гърди ръце почтително и се поклони на министъра. Министърът го покани да седне и с една приветлива усмивка попита:

— Какво желаете, светиня ви?

Попът забатка най-напред свенливо, после подойде на себе си и разказа с всички подробности грозната постъпка на Трайчева, като има грижата да не открива името на Цонка.

Министърът слуша с внимание.

Когато попът свърши, той продума бързо:

— Това всичко, ако е вярно, е възмутително.

— Всичкото е вярно, господин министре.

Министърът помисли.

— Какво желаете да сторя аз?

— Уволнете го. Един човек като Трайчев прави укор и на правителството. Той не е достоен да бъде на служба. Мястото му е в тъмницата.

Поп Деян се разгорещи.

— Видите ли, дядо попе — каза министърът, като сложи ръцете си на масата с поглед, вперен в свещеникът: — Господин Трайчев е деятелен, полезен чиновник. Аз мога само да се похваля с него. Колкото за тия работи, които ми разправяте, верни или не, те са от частен характер и не се касаят до мене, нито до службата, която заема тъй добре господин Трайчев. За да го уволняваме или наказваме, трябва да има служебна причина, а такава аз нямам, за щастие.

Попът гледаше учуден.

— А тия причини, дето ви разправих?

— Те са негови домашни работи. Аз не мога да се меся в тях.

— Но този човек погуби една душа, уби, вика се, невинно момиче… Няма ли за него какво-годе наказание, джанъм?

— За тия работи се обръщат в съдилищата, а не в министерството. Сбогом, светиня ви.

И министърът му климна в знак, че го отпуща.

Попът стана втрещен, поклони се и излезе.

Той се озова на пътя развълнуван от силно негодувание. И оттука го отпратиха, без да го удовлетворят, без да може да стори нещо за наказание на Трайчева. Пазеше го вестникарят, закриляше го министърът.

Той отиде при жалбописеца, за да се съветва с него какво да стори, за да не остане ненаказан Трайчев.

— Не бива ли да подам жалба на съдилището?

— Вие?

— Да, понеже аз съм тука случайно.

Жалбописецът се усмихна на простодушието му.

— Жалбата трябва да даде сама пострадалата от свое име. Де е тя?

— Не знам.

— Как, тя не се оплаква сама?

— Аз се оплаквам за нея!

Жалбописецът пак се ухили. Той разправи на свещеникът начина и пътя на повдигането съдба по такива въпроси.

Попът гледаше зашеметен и обезсърчен от сложността на съдебната процедура, съвсем непозната нему.

— Виждам, че вие приимате живо участие в съдбата на госпожицата?

— Та казах ти: аз я обичах като дъщеря.

— Съветвам ви съвсем да се не повдига тоя процес — каза жалбописецът. — Напразно.

— Как! Цялото село може да стане свидетел — извика попът живо.

— Добре; може да се докаже, че тя е живяла с него като законна жена, без да бъде такава; ще се докаже, че той я е изоставил по един немилостив начин. Но за първото той е имал доброволното й съгласие, а за второто — той е бил свободен да го направи, щом му е позволявала съвестта такава безчеловещина.

— Не му е позволила съвестта, защото той няма съвест!

— Именно, затова го е направил и за да се извини, ще намери хиляди причини… Но законът, дядо попе, не засяга престъпления от чисто морално естество. Законът е безсилен там. Такива грехове наказва общественото мнение чрез презрението си.

— Какво презрение? Той днес е на висока служба, министри му подават ръка, стои в реда на почетните хора!

Жалбописецът дигна рамена, без да отговори.

„Ненапразно живее в Делиорманът!“ — помисли си той.

Поп Деян излезе отпаднал духом из канцеларията на адвоката. Трайчев, без да присъствува и да се брани, навсякъде тържествуваше над него! Негова страна държаха и закони, и вестници и големци. Това нещо не можеше да разбере добре, той се възмущаваше и злобно бъбреше със зъбите си проклетии и закани против тоя недосегаем Трайчев. Да се върне в село, без да е отмъстил как да е на Трайчева, той чувствуваше, че камъкът ще му остане в гърдите и ще го задушва. А утре тръгваше!

Тогава пак се сети за Милка. Той се накани да иде да я потърси и да приказва после с годеника й върху начина как да постъпят, за да не избегне Трайчев наказанието си.

Когато завиваше из една улица, поп Деян се взря учуден в една млада жена, която гърбом отиваше нататък. Тя беше малка на ръст.

Той си каза зачуден:

— Тази не е ли Цонка?

Той я гледа внимателно и с нерешителност, като че се двоумеше да я застигне ли или не. После прибави:

— Не ще да е тя. Не би дошла тя тука… Но у дома й ще се науча.