Иван Вазов
Казаларската царица (50)

XIV
Фотина

Влезе една млада, къса, пълна жена, черноока, с вало въз бялото дебело лице. Тя изглеждаше пет-шест години по-голяма от Цонка.

— Ах! — извика Цонка.

— Цонке! — извика гостенката засмяна, като я приближи бързо.

— Фотинке, ти ли си? — и Цонка й подаде ръка. Но гостенката дигна булцето си, прегърна я и се целунаха в устата.

— Добре дошла! Познах те одеве, като минуваше с колата из улицата. Казах на мъжа си, че си ти: той не вярваше. Познах те, по косата повече и по талията. И отказваш да приемеш една приятелка? Ами какво правиш? Здрава ли си? Очите ти зачервени, духал те е вятърът… И пребледняла си нещо? Ох, сестрице, колко се зарадвах! — говореше речовитата гостенка бързо и окъслечно и с лице светнало, станало по-широко от усмивката, която го озаряваше.

— Фотинке, ами вие тука?

— Ние тука, ние сме там, ние сме навсякъде! Дето ни не сееш, там се раждаме… Нашата орисница е такава… Да веселим хората… Да развиваме изкуството в България… — смееше се Фотина, като продължаваше да стиска ръцете на Цонка и да я гледа в очите. — Колко години се минаха, откато бяхме в гимназията? Две ли или три? Не помня… Но много вода оттогава изтече… Аз се ожених, разжених се и пак се ожених. И ти се ожени — нали се ожени? — Пропадисахме се по четирите краища на света, сестрице. Трудим се да се прехраним, гладуваме, караме се, ама сме весели… Това е живота на артистите.

— Как, ти си актриса? — попита изненадана Цонка, едвам сега разбрала някои непонятни за нея фрази Фотини.

— Актриса от седем месеца в частната трупа „Театрален напредък“. Ти знаеш, аз не свърших и петий клас — изключиха ме за „громкое поведение и скромные успехи“, както казва майор Дуралиев — засмя се тя. — Мъчих се да стана учителка, не можах. Учих се шивачка — не вървя: тия тънки пръстчета, непривикнали да държат иглата дълго… Тогава се ожених като сляпа за Джангалова, пияницата, а след година пратих го по дяволите и взех Касапски: харесахме се, когато минуваше с трупата. И ето ме сега актриса. Имам дарба. Силната ми роля е Мария в Иванку, но играх в Търново и Маргарита в Дамата с камелиите и — тука ли си… Ръкопляскания — ужас. Ами ти къде отиваш? За София? За Варна — на морето? Ожени ли се госпожица Милка? Ти я превари? Ако отиваш за Русе, тръгни утре да пътуваме заедно по железницата. Да ти представя другарките си. Има да си казваме, да си казваме… Помниш ли, когато изгуби любовното билетче за гимназиста Петрова и се уплаши, а пък аз ти го бях скрила? Ха, ха, ха! Глупости, но то беше поетическото време наше и как скоро хвръкна! Сега — прозата, до колене газим в прозата. Като мине още година, две, ще се удавим в нея. Та аз се давя вече. Здраве да е… Та ти за къде отиваше? Ами да седнем.

Последният повторен въпрос приведе мислите Цонкини към действителността. Тя се смути, па каза нерешително:

— Аз? Не знам… Ида дотука…

Фотина я погледна зачудено.

— Не знайш?

Цонка се изчерви.

— Де е мъжът ти?

— Не знам.

Цонка наведе очи.

— И него не знайш? Не разбирам! Чакай, какво има в очите ти? Сълзи?

Внезапно Цонка седна до нея, опря главата си до рамото й и захълца неудържимо.

Смаяната Фотина преграбчи през врата главата й, подигна й лицето, заляно със сълзи.

— Тук има трагедия. Цонке, какво има? Кажи ми като на сестра… Не плачи, сестрице, говори! — казваше й тя с покъртен глас, с топло участие в наскърбените очи. После се обърна и тогава чак видя наслаганите Цонкини вещи в ъгъла.

— Що е това?

Цонка скри лицето си с ръце, свали ги и каза с охкане:

— Мъж ми ме остави… Избяга…

— Ах! Що?

— Избяга, без да се обади.

— Защо избяга?

— Не знам.

И Цонка пак зарони сълзи.

— Чакай, аз нищо не разбирам — каза Фотина замислена… — Разкажи ми, сестрице, не плачи. Имай доверие в мене… Познавам донейде си и аз нещастие… Съчувствувам ти. Разкажи.

Тя я целуна по мократа буза.

Цонка разказа нещастието си, пресичана от нови задавяния и хълцания.

Когато Фотина чу всичкото, лицето й плачеше.

— Звяр! Звяр! Хиена — не човек!… Това е ужасна жестокост… Аз бих отишла и бих го убила, вместо да плача… Мъже, тирани безчеловечни! И аз се водих с Касапски пет месеци тъй, и той хвана да шикалкави, да връцка… Па като го стиснах за гушата: „Господине, венчило!“. И се венчахме… Ама аз имам зъби… Петел съм. Но ти си нежна, мека, затова страдаш. Светът е пълен с вълци, ти си срещнала един само, и той те изял… Бедна Цонке, жаля те. Е, сега какво мислиш да правиш?

— Не знам — въздъхна девойката, като си бришеше очите.

— Не: знай!… Трябва да вземеш едно решение.

— Какво решение?

— Каквото и да е, но мъжко.

— Да се убия! То е най-умното — каза Цонка глухо. — Аз реших… — И тя неволно погледна към масата. Фотина също хвърли поглед там и съгледа чашата с вода и тъмните зърна на дъното й.

— Ах! — И тя взе и лисна чашата. — Да се отровиш? Да умреш?

— Да.

— Живей! — изкряска тя.

Цонка я изгледа плахо.

— Живей, ти казвам! Плюй на съдбата в лицето. Труди се, мъчи се, изкарвай с кървав пот залъка си, но живей и презирай… Нека докажем на тия подлеци мъже, че не зависим от тях, че можем без тях да съществуваме… Имаш ли средства?

Цонка й обади колко пари има.

— И като похарчиш това?

Цонка климна само безнадеждно.

— Ще идеш при баща си?

— Никога.

— Е, тогава? Къде?

Тя дигна рамена.

— Чувай, ела с нас.

— Няма що да чиня в Русе.

— С нас ела, при нас ела.

Цонка я гледаше учудено.

— Стани актриса!

— Актриса? — извика смаяна, почти обидена Цонка.

— Казвам ти: стани актриса. Влез в нашата трупа. Едно почтено поприще, като всяко друго, и независимо от тиранията на мъжа.

— Актриса?

— Да, да, като мене, и с мене. Видиш, не съм умряла, слава богу… Почтена жена съм.

Цонка гледаше в земята.

— Не се двоуми, влез. Живей! Какво ще ти помогне отчаянието, кому ще накривиш, като се отровиш или обесиш? Оня мръсник ще помисли, че от любов към него си сторила това, и ушите му ще пораснат. Кураж, сестро. Ела, не се бави: имаме нужда от една актриса още, за любовните роли. Ти сама имаш талант. Аз те помня, кога игра в ученическата вечеринка една сцена от Иванку… Иванку ли беше?

— Не, Руска.

— Тъй, и чудесно игра… Макар че аз, право да ти кажа, не ми харесва тая драма. Представи си: майката, баба Първаница, умира, после пак се показва жива на сцената! Един път, като играех тая роля, сконфузиха ме от публиката… Един мъртвец е длъжен да стои в гроба си. Тъй ли?… Ти ще имаш успех, ефектна си: хубост, глас, изражение на очите и памет, о, каква силна памет имаш! Знам от гимназията още… Видиш, твоето призвание е изкуството, театърът… А отишла си да мухлясваш в едно затънтено село, при оня вълк, когато твоите дарби трябва да пленяват хиляди души. Ще имаш обожатели… Ще се залибите с някого и ще се вземете. Скрила си свещта под крината. Какво му мислиш? Ръка не подлагаш никому за милостиня, а работиш честно. Сега отиваме в Русе, после в Търново, в Плевен, във Враца… За септември приготвяме Отело. Трябва и класически пиеси да се дават, нали?

Фотина остана до вечерта да я придумва.

След вечеря пак дойде в гостилницата, заедно с мъжа си, и пак я убеждаваха двамата, силеха, молеха, увещаваха, движими от съчувствие, а също и от интерес — да обладават в трупата си една скъпа сила като Цонка.

Всичко това я окуражи, изтръгна я от унинието, на което се бе оставила сломената й душа. Тя прие, възродена и готова да понесе борбите на живота с мъжество.

Фотина и Касапски бяха във възторг.

По една щастлива случайност никой друг от трупата „Театрален напредък“ не познаваше ни лично, ни по име Цонка. Но за да бъде още по на затула личността й, решиха да приеме ново име и одобриха: Стефанка Георгиева. Под това име тя щеше да излазя на афишите и на сцената.

Сутринта Цонка напусна Шумен заедно с трупата.