Иван Вазов
Казаларската царица (5)

V
Неприятно вълнение

Бранков и Милка се изгубиха из тълпата.

Бранков се обърна към девойката и каза:

— Аз забравих да затворя и да спусна завесата на вратата на нашето купе.

— Защо? Има ли страх от крадци?

— Много рядко се случват кражби по нашите железници, но… собствено, не за крадците…

— Ами?

Бранков се посмълча и отговори:

— Може да влязат в нашето купе пътници и ще бъде неудобно…

— Ако има пътници, те пак ще влязат.

— Жално. Вий знаете колко е безпокойно нощно време при пълен вагон.

— Във всеки случай, там ще бъдат прилични хора — каза Милка. — Впрочем, знаете ли, че е весело да гледаш разнообразна публика? Аз обичам да наблюдавам нови лица. И да не бяха турските семейства натъпкали ужасно вагона ми таз вечер, аз не бих го напуснала и накърнила сметката си. Но тоя случай ми достави удоволствието да направя познанство с вас и да прекарам приятни часове.

— Особено приятни и незабравими за мене.

— Вие правите комплимент, господин Бранков — усмихна се Милка.

— За жалост, аз толкова малко съм способен на тях, особено когато комплиментите се налагат повелително от самите неща, и невежлив!… Признайте, че аз съм един скучен другар.

— Мълчете, мълчете! — изсмя се девойката весело. — Не искайте признание от мене… Но знаете ли, че аз съм жедна?

— И аз. Да вземем по едно пиво?

— С голямо удоволствие. Аз не си вземах шапката и излязох гологлава — каза тя, като забележи любопитните погледи, които я стреляха от вси страни.

Седнаха при една празна маса. Бранков заръча пиво.

Любопитни господа минуваха и поглеждаха прелестната девойка, наметнала шала по облите си рамена.

Докат очакваха пивото, Бранков имаше разсеян вид, беше почти безпокоен. Милка, весела и в щастливо настроение, озърташе се насам-нататък из тълпата, заглушена от виковете, шумът, щурянето наоколо си. Тя не забележваше изменението, произлязло във физиономията на другаря й. Слугата донесе две чаши с пиво. Бранков ги заплати, изпи своята, па стана.

— Извинете ме за минутка. Да си взема пардесюто, че ми е хладно.

— Хладничко е. Аз ви чакам тук — отговори Милка и когато Бранков тръгна към влака, който се чернееше недалеко, тя се обърна с шеговит смях: — Па не ме изгубвайте, кавалеро!

Бранков й климна, бързо отиде във вагона си, който остаяше празен, взе дрехата, после слезе и се обърна към един кондуктор, който правеше някакви разпореждания:

— Моля ви, господин кондукторе, желая да наема до Шумен едно купе.

— Сега са заняти всичките — отговори кондукторът.

— В онова купе — той показа своето купе — сме само двама: желая да заплатя цената за шест места още. Към кого да се обърна?

— Тогава добре.

И чиновникът му даде нужните упътвания. Бранков изчезна в тълпата. След пет минути той пак си пробиваше път през нея и се запътваше към мястото, дето остави девойката.

Той се учуди, че не намери Милка. Около всичките маси седяха повече от един човек. Напразно търси да намери масата, дето трябваше да го чака девойката.

— Трябва да й е досадило да ме чака и е станала да ме търси. Аз впрочем само няколко минути се забавих… или тъй ми се струва? — каза си безпокоен Бранков.

Той се защуря из наваляка и се взираше във всяка жена — но никъде не се мяркаше запечатания в душата му силует на девойката.

— Що значи това?

Той приближи пак до вагона и погледна в прозореца. Милка я нямаше там.

— Тя пророкува: изгубих я! — избъбра през зъби, сърдит на себе си, Бранков.

Той се върна към масите и хвана пак да разглежда. Ненадейно той съзря при една маса една дама, обърната гърбом към него, гологлава и наметната с шал.

По очертанията той позна Милка. Но се слиса от изумление: пред нея седеше един млад господин, с когото весело приказваше момата.

С разтупано сърце, запъхтян, той се приближи при тях.

— Ах, колко се измъчих да ви търся! — каза той, като хвърли бегъл и зъл поглед на непознатия господин, взел неговия стол.

Милка се изсмя:

— Аз си и въобразявах сюрприза ви — каза тя, па посочи събеседника си: — Господин Николаев, бивши мой колега. Господин Бранков — обърна се тя към първия; — мой случаен другар из пътя.

Двамата мъже се ръкуваха мълком.

Бранков притегли стол и седна. Той гледаше изпитателно неканения гост, хубав трийсет и пет годишен човек, с голяма, черна, лъскава брада, с очила въз усмихнати живи очи. Черните му мустаци бяха грижливо вирнати нагоре. Неговите румени, страстни, дебели устни дишаха здраве и сила. „Жените трябва да обичат именно такива лица — помисли си той горчиво. — Именно и оня, черноокият по-преди, имаше такива вирнати мустаци и такъв донжуански вид.“ Една ужасна мисъл го налетя: да не би и тоя господин да тръгва с техния влак! Като мислеше това, той се вслушваше в разговора, без да взима участие в него. Милка приказваше много свойски, както и Николаев се държеше фамилиарно с нея. Една люта, парлива завист изопваше лицето на Бранкова. Той си спомни, че така дружески не бяха приказвали с девойката, а тоя хайдутак (той го нарече в ума си именно „хайдутак!“) се радваше на нейното пълно, безгранично благоразположение. Но страшния въпрос за пътуването на Николаева висеше над него с ужасна реалност.

— Господин Бранков, аз ви завиждам: вие имате една добра и прелестна другарка — обърна се Николаев към него, с добродушно усмихнати очи през очилата.

— Не можете да си въобразите колко е мил господин Бранков — продума Милка; — само аз трябва да му искам извинение, че му причиних неволно тревога. — И тя погледна лукаво още пребледнялото лице на момъка.

— В това съм сам виноват, госпожице, аз не съобразих, че…

— Виноват е само случаят, щастливия случай, който докара да се видя на тая маса с един стар приятел. Та и вие сте пътник? — обърна се тя към Николаева.

— Както ви казах, ненадейно бях принуден да тръгна.

— И кой се надяваше. Право е казано: гора с гора се не среща, човек с човека се среща — забележи Милка, като хвърли пак учуден поглед на съпътника си.

Бранков действително беше неузнаваем. Мъката на ревността и злобата бе придала почти ярост на мрачния му поглед. Идеята, че тоя господин можеше да им стане другар, и без друго щеше да стане, какъвто бе самоуверен и близък на Милка и нагъл със своите високо вирнати мустаци и женолюбиво изражение на лицето, и че щеше да остави него на втори план във вниманието на девойката, че той свободно и без стеснение щеше да се излегне да спи на една стъпка от седалището, на което щеше да почива Милка, и да вкушава сладострастно близостта на диханието й, снагата й, движенията й, го докарваше до полуда. Покровителствения тон, който взе към него, Бранкова, когато одеве му говореше за Милка, ожили достойнството му, както фамилиарността му към последнята гореше сърцето му. Николаев стана и каза: Влакът май скоро ще тръгне. Сбогом, госпожице, възхитен съм. Не забравяйте и занапред старите приятели: старите приятели са истинските приятели — и той подаде ръка на Милка.

Бранков изпули очи.

Значи, Николаев пътуваше с русенския влак!

Лицето му светна и разцъфтя, като че го грейна пролетно слънце, гърдите му си отдъхнаха дълбоко и сладко и той стисна подадената Николаева ръка с такова чувство, с такава сърдечност, щото последният се позачуди.

Той не знаеше, че да не бе го срам, Бранков би се хвърлил на вратът му.

Когато изпратиха нечакания гост, Милка каза на Бранкова:

— Защо бяхте тъй мрачни?

— Видите, че не съм мрачен сега.

Милка го погледа, па се изкикоти.

— Ах, вий може би бяхте ревнив?

— Отде заключавате?

— Не крийте.

Тя се пак изсмя.

— Какъв е сега този Николаев? — попита Бранков, като си пробиваха път из навалицата към вагона си.

— Директор на класното училище в Лясковец.

— Вий добре проникнахте в сърцето ми: аз се уплаших, че този излизан франт с донжуански мустаци можеше да пътува с нас и щеше да ни се натрапи за другар.

— Напразно сте се плашили: той пътуваше с жена си.

— Как, той е женен? — извика Бранков с облекчение.

— И с три деца… Но тая нощ много пасажери имаме. Ние ще бъдем притиснати — каза Милка, гледайки куповете пътници, които нахълтваха във всичките вагони. — А аз минах във втори клас, да мога да подремна.

Тълпата ставаше по-гъста пред вагоните. Пътници се катереха по стъпалата, пълнеха платформите или тичаха из наваляка да си дирят мястото. Други рояци хора се трупаха, вероятно изпращаха.

— Дайте ми ръката си, да не би пак да се изгубим — каза Милка.

Той чувствуваше как тя се притискаше до него и това топло засягане го гореше.

Те влязоха в купето си. Девойката с учудване видя, че то още беше празно. Пътници постоянно минуваха в коридорчето с куфари и вещи, поглеждаха през вътрешните прозорчета и отминуваха.

— Не влазят тук — забележи тя.

— По-добре — каза Бранков.

— Да, ние ще бъдем спокойни.

Милка седна, и Бранков седна — срещу нея.

Влакът тръгна.