Иван Вазов
Казаларската царица (46)

X
В лазурното вишине

Бранков и Милка, остали настрана, гледаха към Софийско поле, към кръгозорите, смаяни, прехласнати.

Те деляха само с неми погледи възхищението си.

— Ох, великолепно, великолепно! — издума най-после Милка с въздишка.

И дълго те гледаха в захлас.

Кръгозорите оттук се отваряха безконечни. Погледът обхващаше изведнаж безкрайната панорама на Софийското поле, със столицата и селата, и веригата на старопланинските чуки и гребени, която от север заграждаше полето. В небето се вълнуваха оттука плешивите глави на Свети Илия, Баба, хайдушкия Мургаш, Ржана, голият Лакатник, изпъкнал над Искрецкия пролом, далечният Ком, синкав и призрачен, както и отляво, изправен уединен над Сърбия, конусът на Руй. От другите страни — сплесканата Вискер планина, Лилин с плодородното Граховско поле, Голото бърдо, зад което надничаха линиите на Осоговската планина, вапцана в теменужена багра; среднегорските бърда, величествените Родопи с гигантът Мусала, венчан от бели облаци, и рилските купени със снежни преспи, и тракийския старопланински гребен, и цял рояк още бърда и висове, които се грамадяха и пълнеха пространствата от юг и изток. Величествената картина ги пленяваше и държеше приковани, като омагьосани. Мислеха, че присъствуват на една феерия, на едно дивно видение, което на всеки миг трябва да изчезне.

— Има ли нещо по-велико от това? — пошушна Милка, с поглед смаян, с душевен потрес пред грамадността и неизмеримостта на картината на мирозданието.

— Има: любовта и бог — пошушна Бранков.

А в обществото при Черни връх ставаха разговори, предизвикани от появлението на Бранкова и Милка.

— С коя е Бранков?

— С госпожица Хрусанова.

— Ах!

— Не четохте ли във вестника? Сгодили се вчера.

— Прелестна!

— Знам я, носът й малко само…

— Напротив! Тя има нос на рускиня.

— Вчера сгодени и днес тук?

— Избягали!

— Да не приемат поздравления.

— И тук избягват, видите?

— Залибените търсят самотата.

Бранков търсеше с бинокъла си Хрусановия дом в София.

— Намери ли? — попита Милка.

— Не, но намерих друго: нашата любима алея в Княз Борисова градина. Чини ми се, че съзирам и столчето до обсерваторията…

Милка взе бинокъла.

— Ти право каза, че ти се чини: ни алея, ни столче не се види. Едно въображение.

— Ние с него живеем само.

— „Живеем“ не е право; сънуваме — пошушна тя.

В това време един висок момък с черно, сухичко, благо лице, с меланхоличен поглед приближи до тях.

Той се бе отбил от купа на неколцина туристи, които слазяха, за да се върнат.

— О, господин Денков! — извика Бранков, като се извърна към момъка.

Денков свали шапка с леко изчервяване, като се поздрави с Христа и му честити, па каза:

— Моля, представете ме на госпожицата.

Бранков го представи на Милка. Тя се ръкува приветливо с Денкова.

— Ах, господин Денков! — извика тя учудена. — Сестра ми ми говори за вас… Вие сте биле колеги? Приятно ми е…

Денковото лице още повече се зачерви.

Стана кратък разговор за Витоша и за българската природа между годениците и Денкова, който приказваше умно и видимо развълнуван в присъствието на Милка.

Тя го гледаше втренчено, като че искаше да проникне в душата му…

Денков, като счете, че ще стане досадителен, ако нарушава повече уединението на годениците, прости се с тях.

— Господин Денков — обърна се Милка, — аз вярвам, че това ни виждане няма да бъде последното? Вие ще ни идвате на гости? Сестрините ми приятели са и мои.

— Благодаря, госпожице, за добрината ви — отговори Денков и отмина.

Милка го гледаше замислена.

— Той е грозничък, но е добър момък, с прекрасна душа и още — поет — забележи Христо.

— Аз знам това вече.

И Милка продължаваше да гледа замислено Денкова, който застигаше бързо дружината си.

— Бедният, той не попита за нея! — прошушна си тя.

Докторът ги приближи и каза:

— Да минем край Резновете, да видим пряспата, която се види от София.

Чуката, която носи това име, беше на половина километър на север и стърчеше над Софийско поле.

 

 

Слезнаха до седловината, па яхнаха конете и стигнаха по тревистата поляна до чуката.

Тя справедливо носеше името си. Огромни длъгнести четвъртити сиви канари, изрязани на правилни линии, като с нож, залепени една на друга полегато, образуваха една цяла стена, която висеше страшна и се спущаше над дълбока пропаст. Оттук полето се откриваше още по-дълбоко и по-неизмеримо.

На урвата се белееше в падина пряспата, още неразтопена цяла тая година, от София видена като един раздран чаршаф. Нейната наклонна повърхност бе покрита с кора от замръзнал, запрашен сняг; краищата й бяха нащърбени и подгизнали; от южният сълзяха вадички от разтопения сняг.

Бранков и Милка седнаха накрай урвата и се наслаждаваха от гледката на панорамата въз полето.

Докторът лучеше с ловчийската си пушка едно голямо петно от лишеи на една скала на изток. Когато изгърмя, една дива коза изскокна из камъняците и се изгуби, преди ловецът да успее да насочи оръжието си против животното. Ехтежът продължаваше няколко секунди, па замря.

— Благодарете бога, че вие не извършихте едно престъпление днес — извика му Милка усмихната.

Бучин предложи да вървят, че се задават облаци откъм югоизток.