Иван Вазов
Казаларската царица (45)

IX
На гърба на Витоша

След веселата закуска дружината пак потегли през пресечена местност, между чуки, настръхнали с канари. Далеко в хоризонта Черни връх се очертаваше рязко с двата си щърби зъба на темето.

Слънцето светеше радостно от синето небе.

Конниците забележиха наляво от тях, над Софийското поле, прозрачни късове пара, едвам съзирани и равни с тях; после тая пара растеше, сгъстяваше се, разширяваше се и образуваше облак, осветлен, вапцан в бяло от зарите. Такива пари, превръщани в облаци, постоянно изскачаха от гористия северен склон на планината. Той се пушеше на разни места, приличаше на една лаборатория за облаци. Тия облаци отиваха на север, рееха се тихо по небето, заслепително светло и синьо.

Мястото настана равно. Христо и Милка яхаха заедно. Яркият цвят на червената Милкина блуза се открояваше приятно в зеления фон на планината.

— Колко хубаво! — бъблеше тя, като поимаше струи животворен въздух. — Може ли да се забележи оттук нещо?

Бранков тури бинокъла на очите си.

— По плещите на Черни връх се катерят вече туристите — каза той и й подаде увеличителното стъкло.

— Сякаш мравуняк — допълни тя.

Ветрецът развяваше пак кичури от косата й; профилът на челото й и носа, устремени на изток, се изрязваше в синевата на свода.

Докторът ги застигна и каза:

— Христо, кой философ измисли тая нова дума: „излет“?

— Лоша ли е?

— Лоша е. Екскурзия по-добре звучи. Excursion.

— Излет е по-гладко, вуйчо, ако е дума за звучност.

— Излет не е български — каза докторът; — излет е от летя — излитам. Хората летят ли? Може годениците да хвърчат, но простите смъртни като мене се изкачват, пътуват.

— Тоест екскурзионствуват! — засмя се Милка.

Докторът изгледа тържествующ внука си, като видя, че го озадачи с филологическата си вещина.

— Но вие одеве, господине докторе, казвахте, че сте „налетели“ на мечи следи — обади се усмихната Милка; — с нозе ли дойдохте при тях, или хвърчахте?

Годениците се изсмяха.

Бранков каза:

— Почвата на филологията е едно несигурно място, пълно с трапове и търсавища. Не нагазвай там, вуйчо.

— Наистина, аз попаднах на такова! — каза докторът, като дръпна коня си, защото видя, че бе нагазил в търсавище.

Тия мочурливи области завземаха голямо пространство от низините по гърба на Витоша. Пътниците бяха принудени да вървят опипом, често правеха значителни забикалки, за да избягнат мочурите и подозрителните черни бари, дето краката на конете им можеха да потънат или да се счупят. Излязоха на твърда почва.

Докторът каза, като шибна коня:

— Вие ме притиснахте до стената с филологията, станахте съюзници. Бъдете винаги такива из дългия път на задружний ви живот.

Милка се обърна към него шеговито:

— Господин докторе, аз ви дължа една признателност.

— За какво? — И докторът сбарабари коня си с нейния.

— Вие сте ми направили оня ден един голям комплимент.

— Аз?

— Да.

— Не си спомням, макар че заслужваш не един комплимент само… Но аз съм малко еничерин и не обичам да галя жените.

— Но вие сте много погалили самолюбието ми: нарекли сте ме „социалистка“. Аз не съм дорасла дотам…

Докторът се изчерви, па се изсмя:

— Социалистка? Не помня… Може би — свободомисляща да съм рекъл… Но когато разбрах, че ти у вас туряш престилката и въртиш кормилото на цялата къща, видях, че съм се заблуждавал… Ти си била здрава вяра българска!

— Не бързайте, господин докторе, да не…

— Аз не съм „господин докторе“, а съм „вуйчо“! — прекъсна я докторът, който желаеше повече фамилиарност от страна на бъдещата си снаха. — Какво ще кажеш?

— Не бързайте, вуйчо, със заключенията си, да не би да имате после разочарование, и вие, и Христо — и тя се обърна усмихната към годеника си. — Вие как гледате на въпроса за женитбата, вуйчо?

— Тоест, как да гледам?

— Според вас какво нещо е съпружеството?

Докторът помисли.

— Съпружеството значи мъж и жена, съединени чрез брака, от които последнята трябва да бъде покорна на първия.

— Покорна? — натърти Милка на тая дума.

— Да.

— Ето де не сме съгласни. Ако на Христа му скимне — о, мъжете са тъй капризни! — да ми предложи нещо, което аз не намирам добро или умно, аз ще се считам в правото си да му откажа и не ще му призная правото да ми заповяда. Ако ме помоли — послушвам го, да; но ако заповяда — отказвам… Заявявам това още отсега тържествено. Първата отстъпка из тоя път ще повлече друга и аз един ден ще се озова в пълно подчинение на мъжа си.

— А ти как гледаш съпружеството? — попита докторът малко недоволен.

— Аз считам мъжът и жената, юридически и морално, равни помежду си: няма между тях ни повелител, ни подчинен. Според мене, бракът е един контракт за другарство до живот, един тесен съюз, циментиран от взаимна искрена привързаност, доверие и почитание — чувате ли? — почитание на личността и човешкото достойнство на всекиго едного от тях.

— Ти това го казваш като по книга. Мини под венчило, па ще видим.

— Вуйчо, няма какво да виждаме: аз напълно споделям Милкините възгледи — намеси се Христо усмихнат.

— Вие пак се съюзихте против мене?

— Вие сами одеве ни съветвахте — каза Милка.

Тя и Бранков поотминаха напред.

— Подразних вуйча може би, като му изказах мнението си? — каза тя.

— Не, той ще те почита повече: ти видя, че той харесва откровените натури.

Докторът се обади отзад, засмян:

— Христо, прави си сметката вече подир тая декларация на годеницата си: ако не й хрумне да иде на Луната и ти й заповядаш и кажеш: „Стой!“ тя ще ти отвори контракта си и ще ти каже: „Господине, как смейш?“.

— Не, аз ще я помоля и тя ще остане на Земята.

Милка се изсмя и шибна коня си напред.

По голата стръмнина на Черни връх постоянно се катереха върволици туристи. Те се задаваха на купове откъм Драгалевския манастир и Симеоново (Бейлерчифлик).

След два часа ход и нашите се изкачиха на върха.

Около един зъб на върха — грамада от исполински канари, — най-високото му място, се трупаха рояци хора, мъже и жени: прави, насядали или легнали. Гласове звучаха, песни ехтяха, смехове звънтяха на приоблачната висота.

На канарите стърчаха накацали като орли други пътници, по-смели и по-ловки.