Иван Вазов
Казаларската царица (44)

VIII
Излет

Бранков и Милка наистина тоя ден бяха се възползували от сгодния случай на утрешния излет на софийското туристическо дружество до Черни връх, за да изпълнят мечтата си и се поклонят на витошкия великан. Те щяха да пренощуват в Княжево, за да се покатерят утре рано по планината. А бяха тръгнали още обед днес, за да избягнат досадителните за двама влюбени хора приимания, етикетни поздравления и посрещане гости: техните унесени и упоени души в егоизъма на щастието си ламтяха за свобода, за уединение в природата, за летеж из висините, далеко от земната суета и условности.

Годениците щяха да пренощуват в наетото лятно жилище на доктор Карлова. Христовата нанка причака с радост милите гости. Вуйката правеше разпореждания за утрешното пътуване, в което и той взимаше участие.

Както знаем от Милкиното писмо, доктор Карлов беше върл противник на годежа. Макар и образован човек, той живееше още с понятията на времето си. От чорбаджийска фамилия, той си бе останал с чорбаджийски възрения по въпроса за избора на жена. „И куче да вземеш, гледай от сой да е!“ Внуковото му решение да вземе една мома от прост род и сиромашка не му харесваше и той доста се мъчи да отклони Христа, сочейки му момичета от други фамилии. Но непреклонната решителност на внука му го обезоръжи. Той си спомни може би за своите младини…

Познат като вещ и усърден доктор на времето си, Карлов сега докторуваше на дъжд и на вятър, отплеснат от политиката и ловът. Той бе състоятелен, живееше от дохода на имоти в София, прекарваше времето си в приятно бездействие, духовит събеседник в кафенетата, оригинален, добряк, с богат запас весели анекдоти, които нагаждаше в разговора на хората и нещата.

Още преди петли топотът на три коня, спрели пред докторовото жилище, обади на станалите и облечени вече излетачи, че скоро трябва да тръгнат, по хладовина.

Докторът, Бранков и Милка излязоха на двора. Там в дрезгавината се мяркаха конете и високата фигура на бай Бучина от село Кладница, знаменит мечкоубиец, нарочно повикан за другар и водач. Той и конярчето стягаха и товареха добитъка с потребните вещи и естни припаси на пътниците.

Устето ехтеше от заглушителния шум на Владайската река. Утринното небе, ако и тъмно, беше чисто. Бучин пророкува хубаво време. Няколко бледи звездици тънеха и се губеха в дълбочината на свода. Виделината всяка минута се усилваше и излетачите яхнаха конете си.

Турското седло на Милкиния кон й пречеше да седне като амазонка, та тя се качи, както господ дал, при помощта на Бучина и Христа. Докторът и годеникът яхнаха на семери. Бучин и конярчето бяха пешци. По здрач дружината потегли нагоре из пътеката, що води до подножието на планината.

Облечена в червената си блуза, Милка се държеше добре на кроткия кон. Христо вървеше успоредно с нея и приказваха. Те изпитваха приятността на утринната свежест.

Щастие бликаше в очите им, драгост светеше в душите им. Те често пресичаха разговора си, да се обаждат на доктора, който ги викаше, заостанал назад, защото конят му се улучи слабичък.

— Ей, годеници! За небето ли сте тръгнали, та бързате тъй? Та вие сте на него впрочем.

А небето се разведряваше, София се отличаваше вече в равнината на север. Склонът на Витоша растеше и ставаше по-барачест с тъмнозелените си гори.

При извора Бялата вода дружината си почина. Едвам тука Бучин узна, че води пресни годеници, и дойде, та се ръкува.

Пътят продължаваше лъкатушен с безконечни завои по хълбока на планината, между две ниски стени от гора. Дъби, габъри, лески, липи, лещак смесяха разните тонове на зеленината си, притискаха се, надпреварваха се да се надминат по височина, образующи непроходим гъсталак от двете страни на пътеката, изрината от дъждовете; на места надвесваха клоновете си над нея и засипваха с роса пътниците при отстраняването им.

Докторът беше задържал Христа да му разказва някоя пространна история за нещо си от неизвестна епоха, а Милка сама отиваше напред. Снагата й се кършеше красиво при всяко движение на добитъка. Христо от всичката си душа желаеше да дойде края на безконечната епопея, от която нищо не разбираше и не слушаше, но която го делеше от годеницата му. Няколко пъти той помисли, че Карлов тури точка, но се измамваше и впил в Милка очи, от вежливост го слушаше, защото не можеше да остави вуйка си да доизказва историята си на габърите.

Най-подир изхълмеността на пътеката, по която двама успоредно не можеха да вървят, го освободи и той застигна Милка.

Тя се извърна:

— Знаеш ли какво мислех? Да се изгубя из такава една гора, да се скитам из пущинаците и, без да срещна жива душа, да бъда принудена да нощувам из тия дивотии на някое дърво, като се вслушвам в шума на листата и треперя от тревога в тъмнината пред неизвестното, що ме заобикаля… от зверовете, що може би минуват под мене… Няма ли нещо поетическо в това силно чувствуване?

— Вероятно тия мечтания са те навеяли от прочета на такова губене из гори на Павел и Виргиния, за които подмяташе завчера вуйчо. Всичката негова литературна начетеност се ограничава с тоя роман, чел го преди трийсет години.

Дядя, имея много дел,

В иния книги не глядел —

произнесе Милка усмихнато тия стихове из Евгения Онегин, от който бе учила откъсляци… После прибави:

— Вуйчовите ти присмивки са лесни за него сега, когато се дави в прозата на живота и в дима на кафенетата софийски. Нека се беше осмелил да каже пред мене, щях да го попитам помни ли той двегодишното си годеникуване, за което ми разказва нанка ти, и катеренетата нощя по тръносливката до зида им, за да приказва с нея! — смееше се Милка.

Ветрецът бе излязъл и повяваше тихо космите на врата й; стройната й снага се люлееше с армоническа красота на седлото. Тя късаше дъбови шумки и ги изронваше на пътя с дясна ръка с малки пръстчета, дето сега се лъщеше годежен златен пръстен.

Те продължаваха разговора си, пресичан с изсмиванията на девойката, когато видяха, че са излезли на една тучна планинска ливада, с висока, тлъста трева, мокра от росата. Застигнаха ги и останалите. Всички отседнаха, за да дадат почивка на добитъка.

— Тия мъгли какво казват? — попита докторът бай Бучина и му посочи нагоре.

Действително, пред тях се рееха талази мъгли и затуляха пространството между гората и небето. Талазите изглеждаха, като че идат не отгоре, извират от дърветата, бликат от клоновете, пушат из земята. Това приличаше на дименето на един мъглив кратер с хиляди отдишки на повърхността си.

— Няма дъжд — каза бай Бучин, — но ще походим из облаци.

Яхнаха и тръгнаха пак. Мъглата ставаше по-гъста, премрежваше дърветата, които на няколко стъпки от тях се видеха като през було. Пътниците потънаха в едно сиво море от думан, в което би могли да се изгубят, ако не ги водеше пътеката. Тя отиваше вече по-полегато; местността се освобождаваше от дървета; наста̀ най-после тревиста голина с редки шубръки, чернеющи се като купове хора. Бяха на гърба на планината. Тогава, на ширинето, и пътеката се изгуби. Летящите талази наводняваха всичко пред тях и зад тях. Вървяха вече напосока.

— Я чакайте, да намерим пътя си — каза бай Бучин и се скри в мъглата.

Пътниците останаха на едно място, не смеейки да се мръднат наляво или надясно, за да се не заблудят.

Те стояха неподвижни, мълчаливи и тъжни сред сивия талазлив хаос. Те виждаха само до главите на конете си. Взимаха се един друг за безтелесни духове, залутани из облаци.

Мъглата се сгъстяваше, вместо да се дигне.

Бранков и Милка бяха допрели конете си. Коленете на двамата се засягаха. Па като по един мълчалив наговор, в мъглата приближиха лицата си и една глуха целувка се чу в тишината.

Върна се Бучин и ги поведе през планинска паша, насеяна с острови леищак и ели.

Дружината вървеше сгъстено. Бранков и Милка изпитваха странното чувство на човек, който сънува наяве. Това лутане в думана из безлюдни пущинаци имаше нещо фантастично в себе си.

Това трая около половина час още.

Най-после мъглата застава по-видела над главите им; тя се разредяваше, дигаше полека. Един по-светличък кръг като харман над тях показа, че там е слънцето. Внезапно мъглата се раздра на едно място и отвори прозорче в синето небо. Дружината нададе радостни викове. Сивата завеса съвсем се пръсна, разгонена от слънчовите лучи, когато влязоха в гъста елова гора, спущайки се из намерената пътека към един дол, из който идеше шум от вода.

Скоро прегазиха кристалната и бистра като сълза река, която малко по-нататък изчезваше в планинския процеп, отдето токът й образува из стръмнината Боянския водопад. Минаха на срещната полянка и там седнаха на тревата. Това беше назначеното място за закуска.

Мъглата съвсем бе изчезнала, като духнат цигарев дим. Пред пътниците се разкриваше картината на витошкия гръб. Той бе посят от ридове и чуки, увенчани със скали, които спущаха по хълбоците си каменни реки. Право на изток се издигаше скалистата чука Камен дял. Реката, която се хвърляше над Бояна, издаваше глух, гръмовен шум.