Иван Вазов
Казаларската царица (43)

VII
Продължение

В това време видяха, че един хлапак разнасяше жълти театрални афиши и оставяше някои по масите, Ялмазчиев извика да му даде една и когато я получи, той и другарите му надникнаха с любопитство над хартията.

Там с букви от разна големина стояха следните редове:

Частна драматическа трупа

„ТЕАТРАЛЕН НАПРЕДЪК“

Дава в петък, 6 септемврий 189… г.

В ТЕАТЪР „ВАРИЕТЕ“

„ОТЕЛЛО“

Трагедия от великия английски поет Шекспира!

После следваха имената на актьорите срещу имената на героите на пиесата.

— Добре, че ни научиха кой бил Шекспир — продума Тихолов.

— И с ударение подир Шекспир! — изсмя се Байряков.

— Ах, тази е една частна трупа от скитници артисти — произнесе с пренебрежение Чайков.

— Ами Дездемона коя бе? — каза любопитно адвокатът.

— Стефанка Георгиева някоя си — прочете Трайчев.

— А Отело?

— Някой си Касапски — каза Чайков.

— Не ги познавам ни единия, ни другия.

— И дошле в София!

Ялмазчиев се обърна усмихнато:

— А бе знаете ли? За куриоз да идем на това представление.

— Да гледаме как обезобразяват Шекспира?

— Именно за това: ще се смеем поне — каза Байряков.

— Истина! — каза Тихолов.

— Да идем — рече адвокатът. — Трайчев, и ти ще дойдеш?

— Съгласен — каза той просто.

— За последне сбогом на гарсонството — забележи Тихолов.

Дойде един вестникар и се ръкува свойски с тях.

— Седни, седни, Арзухалов, и ни кажи новости.

— Четете ги във вестника — каза Арзухалов, като седна. — Гарсон, едно пиво!

Тихолов го запита по един въпрос от политически характер, който интересуваше сега общественото мнение.

— Политика сега не ща да правя, напълнил съм с нея вестника. За друго да гълчим, за невинни работи. Ха! — обърна се той към Трайчева:

— Трайчев, вие ще черпите.

— Защо?

— Избавих ви от една неприятност.

— Каква неприятност?

— После ще ви кажа. Сега заръчайте. Ние, вестникарите, държим Юпитеровите мълнии в ръцете си.

— По каква работа? — попита заинтересуван Трайчев.

— По една работа от деликатно естество… Cherchez la femme!

И Арзухалов примигна лукаво.

— А, Арзухалов, не поменувай такива работи за един човек, който се е решил да влезе в человещината — обади се шеговито адвокатът.

— Е, господа — обърна се той към дружината: — Salut! В петък пак тука — за Отело — и адвокатът си отиде.

Трайчев се премести по-близко до Арзухалова и попита шепнешком:

— Какво е?

— Един поп днес ме намери в редакцията и ми даде една дописка за тебе, с молба да я напечатам.

Трайчевата лява буза нервно трепна.

— Дописка?

— Една люта дописка, за някаква история в Казалар. Сещаш за какво…

— Сетих. Клевета отвратителна.

— И аз тъй разбрах, затова взех дописката и казах, че ще я напечатам. Хвърлих я в коша.

— Попът отде беше?

— Каза, че е от същото село.

— Поп Деян! — пошушна си Трайчев.

— Той искаше и тебе да вижда у дома, че щял да си ходи.

— Какво да прави у дома?

— Разумява се, да ти бае бабини деветини! Наздраве.

Когато дружината си излезе и се разделиха, Трайчев се запъти по плочника на Градската градина, замислен.

— Поп Деян тука? И искал да ме види?… Не, аз ще избягна да се срещна с него… Крайно неприятно ми е да го слушам да ми бъбри за една умряла работа. За щастие, дал дописката си на Арзухалова.

И той се запъти към дома си.

При всичко това присъствието на поп Деяна тук, когото познаваше за човек суров и нелицеприятен, го безпокоеше. Сега пръв път историята с Цонка идеше да проникне и в София, благодарение на разсърдения поп, и то в надвечерието на сватбата му! Досега отношенията му с учителката бяха известни на неколцина души близки приятели, като Ялмазчиев, Байряков, но те знаеха, че му била любовница. По една случайност Бранков не бе срещал още Трайчева тука, както и Милка, улисани в любовта си. Те смътно бяха чули само за него, но го бяха взели за едноименник на Цонкиния мъж, както и други. Кой можеше да предположи, че Цонкиния мъж се жени изново в София? Сам Трайчев мислеше, че Цонкините близки знаеха вече истинския характер на „женитбата му“ с Цонка и затова считаха за благоразумно да мълчат и да не дигат шум: срамът щеше да падне въз Цонка, не въз него.

Когато пресичаше Алабинска улица при пощата, за да вземе улица „Ангел Кънчев“ — пред него бързо мина една млада жена, малка, напета, както можа да забележи на ламбите, и отмина. Стори му се, по лекия ход и по движенията на непознатата, че тя му не беше такава, но не можа да си спомни коя е. Той се спря и няколко време се взира в жената, която се отдалечаваше.

После пак си тръгна.