Иван Вазов
Казаларската царица (42)

VI
Пъстра беседа

По тоя същи час дружина от пет-шест млади хора седеше при една от масите на Градската градина. Пред буфета свиреше оркестър от влашки цигани.

Младите хора често в разговорите си се извръщаха и поглеждаха новите посетители, или по-добре, посетителки.

Заминуването под акациите на Георгя Хрусанов даде повод на следния разговор между младите хора.

— А бе Бранков се сгодил? — каза единият от тях, който си поопираше ръката на бастун със сребърна дръжка.

— Да, имаше и във вестниците днес — каза другият, който имаше очила на носа.

— Пипна хубава мома Бранков.

— Само това не е пипнал — каза друг и направи с пръсти движение за броене пари.

— Ти, Чайков, гледаш винаги материалната страна на въпроса — забележи оня със сребърната дръжка на бастуня.

— В материалистическия век сме, бай Тихолов — забележи Чайков.

Парите, парите,

и парите пак,

решават бащите…

подзе той известния Великсинов куплет, но като видя, че смисъла му не приляга за случая, прекъсна се и се обърна разсеяно да гледа из градината.

— И вие, господин Трайчев, решихте да турите точка на лудите младини — обърна се друг събеседник, пълен, с исполински ръст човек, изящно облечен, с пръстен на ръка, украсен с едър синьо-зелен тюркоаз, към съседа си. — Защото именно Пенчо Трайчев, бившия Цонкин мъж, беше лицето под това име, за което ставаше дума у госпожа Хрусанова.

— Не било писано да се избегне хомотя, господин Ялмазчиев — каза Трайчев усмихнато.

— Не лош хомотец — забележи със знаменателно подмигване Тихолов.

Байряков се наклони към Трайчева и му подшушна:

— А, оная… какво стана с нея?

— Не знам положително. Вероятно си е намерила друг обожател — отговори Трайчев ниско.

— Прилича ли на сестра си?

— По-дребна само.

— И скъса изведнаж? Ти ще ми разкажеш някой път този драматически случай.

— Такива ефимерни вериги лесно се късат — каза Трайчев, като сръбна от пивото си.

Трайчев поздрави някого при масите твърде сърдечно, каза: „пардон!“ — стана и приближи един прав господин с напреднала възраст, добре облечен и с побелели мустаци. Те се ръкуваха и взеха да говорят нещо.

Макар от два месеца нещо само на служба тук, Трайчев бе свързал доста познайнства и се радваше на явно уважение в столичната среда. Той често повръщаше поклоните на някои лица, които заминуваха край двамата.

Неживял друг път в София, развивал своите подвизи на други места, далеко оттука, той беше съвсем непознат в столицата, както беше непознато и миналото му. Познаваха го тук само като близък сродник на държавника, на чието благоволение се радваше, и като виден чиновник, доведен от провинцията. Преди месец той бе успял да се сгоди с госпожица Еленка Върбева. Тя бе едничка дъщеря и наследница на богатия предприемач Върбев. Трайчев бе харесала не момата, а баща й видял с каква бързина се издига Трайчев, беше се съгласил на сгодявката… За тая сватовщина, която му носеше и 10 000 лева зестра, беше се потрудил сам влиятелния големец. И Трайчев се радваше на добро, почти завидно обществено положение.

Фаворитизмът бе издигнал тоя развален човек, тоя тъмен несретник от нищожеството до това високо положение: в България ни заслугите, ни честността, ни таланта, ни науката не могат тъй лесно да пробият път за успеха. И съдбата се усмихваше Трайчеву.

За Цонка Хрусанова той почти забрави. Тоя момък имаше свирепата способност да забравя злочинствата си. Съвестта глъхнеше у него. Под тая благообразна външност се криеше зверска коравина на сърцето. Едничкото, което стори, за да се помири със съвестта си, която не бе съвсем умряла, беше да прати още първия месец от раздялата си двеста лева на Цонка, вложени в плик, чрез Чакалова. В писмото си до Чакалова той оправдаваше постъпката си чрез някаква Цонкина измяна в Казалар. Тоя измислен предлог, даден и на Стаменковица, беше необходим Трайчеву за пред хората. Тревожеше го някога опасението, да не би да се чуе повече, отколкото трябва подлата му постъпка с Цонка и да му навреди — не на честта, а на женитбата. Той с удоволствие виждаше, че досега не бе проникнал ни в обществото, ни в печата слуха за този епизод от неговия живот. При срещите с тъста си той не видя никакво загатване и разбра, че нищо не е чул. Той не знаеше, че Върбев бе получил от Шумен анонимно писмо, както не знаеше, че същият бе го скъсал с думите: „Интрига… Па най-после и да е… Що? Кой не е бил млад?“.

Зет и тъст бяха се намерили…

Господинът с побелелите мустаци беше Трайчевия бъдещ дядо, господин Върбев. Той се държеше бодро, младежки и отговаряше усмихнато на поздравленията.

— А, там е господин Върбев, респективният Трайчев дядо — забележи Тихолов.

— Респективният и респектабилният — забележи иронично Байряков. — Преди няколко години бе съден за подправяне на документи — сега пак честен, всеки му подава ръка…

Исполинът се застъпи:

— Най-напред, господин Байряков, това не е доказано: аз му бях защитник и той биде оправдан по недоказаност.

— Но всеки е убеден, че той бе сторил това, и при все това минува за почтен човек. Нашата българѝя всичко прощава, забравя. Понятието за честното и безчестното са разбъркани. Всеки знай, че фалшификацията беше истинска, но всеки се преструва, че вярва обратното. Сякаш че го почитат още повече че е умял да излезе сух из водата.

— По вашия пуритански принцип, ако се приложи — подзе Ялмазчиев, — живот обществен, отношения човешки стават невъзможни у нас. Ако решехме да се взрем в задкулисните страни на всекиго, на всекиго да чоплим в миналото и в тайните на хората, ние би трябвало да бягаме навръх Витоша, да другаруваме с орлите и с мечките, защото не можем намери човек съвсем незапетнен, та да му кажем добрутро и подадем ръка със спокойна съвест — разбира се, ако и нашите не са гузни за някакви греховце… Животът е живот, у нас и навсякъде, бай Байряков. Sauver la forme, там е въпроса. Господин Върбев запази външната почтеност, то е главното.

Адвокатинът изказваше тия опортюнистически възрения разпалено и с убеждение, по привичка да говори тъй и когато не е уверен в правотата на онова, което защищава.

Завърна се Трайчев и разговорът се прекъсна.