Иван Вазов
Казаларската царица (41)

V
Честитявка

Следобед дойдоха у Милкини нейни и майчини й приятелки за честито. Но Милка не излезе. Посрещна гостите сама госпожа Хрусанова. Тя бе оздравяла и станала на крака от това радостно събитие: годежа.

— Дека е годеницата? — попитаха удивлени.

— Пътуват с годеника — отговори усмихната майката.

— Пътуват?

— Вече?

— Voyage de noces? Преди сватбата?

— Браво!

— Извънредно оригинално! По английски. — И възклицанията, учудванията не оставяха майката да се доизкаже.

— Накъде тръгнаха?

— Усетете — каза насмихната госпожа Хрусанова.

— За Швейцария, естествено — каза госпожа майорка Диварова, дебела, силно напудрена жена, която си напомни с въздишка своето сватбено пътешествие с майора до Женева и Париж.

— Не, до Париж — каза учителката от гимназията, госпожица Гочева, която от години галеше в душата си блянът да се поразходи до френската столица с бъдещия си годеник или съпруг, който все се бавеше да се яви.

— Да, да, естествено, те знаят френски — потвърди чипичката дъщеря на още по-чипата съседка Хрусанова, госпожа Соева, упорита четирийсетгодишна гиздосия, която носеше по-светли цветове от дъщеря си.

— Сетих се! — извика победоносно една от госпожиците Калеви, червенобуза девойка, винаги с детски, безпричинен смях на устата. — Отпътували са за Варна, дето пръв път си направиха техното déclaration d’amour — и тя се изкиска яката, като зарази и другите.

Даже достопочтената старица, баба Трифковица, се изсмя весело, като чу тия френски речи, които й се сториха много смешни. Тя се наведе до другата госпожица Калева и й пошепна:

— Тия думи какво викаха?

Госпожицата се изсмя на това любопитство из беззъбите уста на бабичката. Бабичката счете за прилично и тя да се засмее.

— Или за Виена? — попита друга.

Госпожа Хрусанова дигна глава отрицателно.

— Не за Париж, не за Швейцария, не за Варна, не за Виена? Тогава — де? — попитаха.

— За Черни връх — каза Драганка.

— Ах!

— Възхитително!

— Каква чудесна идея!

— Те ще направят на мода това пътуване.

— И толкова лесно и евтино!

— На Черни връх! Чудесно!

И следваха възхищенията.

Баба Трифковица се обърна към госпожицата пак, нейна съседка, и попита тихо:

— Ами де е това Черни връх?

— На Витоша, бабо Трифковице — пошушна й тя.

— На Витоша ли? Тъй, знам я Витоша — отговори бабата със самодоволен и горд вид на пътешественик, който е видял отблизо планината Килиманджаро в Средня Африка.

Майорката, която беше посрещала изгрев-слънце на бърдото Риги-Кулм, пила мляко с кафе на чуката Пилат, видяла пукнатата кула на „Свети Марка“ във Венеция, се зарази от любопитството на бабата и попита коя планина е Черни връх.

— Мари Витоша, госпожа, ето я ей, под носът ми — превари да я осветли баба Трифковица с достойнство.

Майорката остана разочарована. Тя не каза, но го помисли: просто нещо!

— Направили зарек във Варна, представете си, щом се годят, още първия ден да се възкачат на Черни връх… Фантазия! Какво им не думахме? Не прилича. Ще дойдат приятели да ви честитят. Не слушаха. Тръгнаха за Княжево да преспят там, у доктора, а утре рано да идат на планината… Докторът гледал барометъра: качвал се — разказваше госпожа Хрусанова.

— Приемате ли известия от госпожица Цонка? — попита една гостенка.

— Доста рядко… Но тя е женена — каза госпожа Хрусанова.

— В Казалар?

— Да.

— А!

— Откога?

— От шест месеца близо.

— Кого е взела, госпожа?

Госпожа Хрусанова обади името и службата на Цонкиния мъж.

— Трайчев? — попита госпожа Диварова. — Тука има един Пенчо Трайчев, чиновник.

— Той ще му е роднина, братовчед или еднофамилен — каза госпожица Калева първа.

— Такива съвпадения често се случават — потвърди сестра й.

И баба Трифковица намери за възможно да се присъедини към това мнение. Тя разказа, кога я годявали за Стояна Сарафът, че мислила, че бил Стоян сарафинът, а пък излязло, че имало Стоян Сарафът берберин, когото и вземала.

— И аз чух за тоя Трайчев — каза една друга гостенка, която досега само беше слушала. — Той се сгодил за дъщерята на Върбева.

— И зестра имало. Па била една на баща — прибави друга гостенка.

Тия подробности не възбуждаха никакво подозрение у госпожа Хрусанова, която също вярваше, че случайно двама хора носят същите имена.

— Аз познавам госпожица Еленка Върбева: бяхме съученички. Хубавка, със зелени очи — забележи госпожица Калева втора. — Госпожица Върбева много добре играе на пиано.

Последните думи озадачиха баба Трифковица.

— Ами защо взима такава мома? — попита тя. — Или сега е на мода да играят пиени момите?

Подигна се истерически смях при тия думи.

Баба Трифковица, като видя, че се смеят, и тя хвана да се кикоти…

— Свят, опак свят, днешният. Дето го мислехме едно време за срамотно, днес е благородно!

— Бабо Трифковице, много си джумбушлийка, ще ни умориш от смях — каза й госпожа Хрусанова.

— Вечеринка ще ни дадете ли за годявката, госпожа? — попита госпожица Калева първа.

— Това младите, знаят.

— Кога ще имате сватба?

— В неделя.

— Ах!

— Тъй решиха младите… и в Княжево — добави Драганка с усмивка.

— Това е систематическо бягство от нашата бедна столица! — извика майорката.

— Да отваряме място, идат други гости — каза госпожа Соева.

Наставаха, простиха се и излязоха.

Баба Трифковица поостана и каза угрижено на госпожа Хрусанова:

— Мари, Драганке, защо ги пущате там? Нали има мечки?

Но госпожа Хрусанова й не отговори и се затече да посрещне новите гостенки.

Такива се точиха почти до вечерта.

Когато изпрати последните, навън вече притъмняваше. Улиците се осветлиха, както и прозорците на Хрусановата къща.

Една млада дама, малка на ръст, с кръгла шапка и с пелеринка, мина край къщата по отсрещния плочник и се спря по на сянка. Оттам гледа в осветлените два прозорци, па мисли няколко време, наведена към земята, като човек, който се мъчи да вземе едно важно решение. Минувачите, редки по това време из улицата, я поглеждаха за миг и си отминуваха. Един-двама по-нагли претълкуваха стоянето й самичка в тая глуха улица, вгледаха се в лицето й лукаво и знаменателно, като че очакваха един насърчителен поглед, за да заговорят с нея. Но като видяха, че тя даже не се извръща да ги погледне, замислена, съсредоточена, те я оставиха, без да пропуснат да се извърнат и я изгледат още няколко пъти в недоумение.

Един нов минувач дръзко я запита:

— Госпожице, вие някого търсите?

Тя си обърна главата на друга страна.

Любопитният господин си отиде.

Най-после младата жена погледна пак в прозорците и решително тръгна към отворената още Хрусанова вратня. Тя дойде при прага й и се спря, като обзета от нова нерешителност. Види се, малодушието преодоля и тя пак отиде на срещния плочник и пак се загледа в прозорците. Ненадейно тя видя госпожа Хрусанова, че отвори единия, вероятно, за да влезе пресен въздух в стаята. Тогава младата жена избяга.