Иван Вазов
Казаларската царица (38)

II
Домакиня

Дъждът беше престанал. През прозорците се видеше между разкъсаните облаци сине небе. Гергините в градината дигаха, свежи и росни, своите червени глави. Един сноп лучи се промъкна между завесата и позлати част от пода и края на леглото.

Още развълнувана от пристигането на Милка и разговора си с нея, тя слушаше шума на веселия говор между девойките в другата стая. Очите й паднаха въз един голям образ на стената, който представляваше хубава млада жена до кръста. Това беше тя, Драганка, преди двайсет и толкова години, още в разцвета на младостта, каквато беше сега Цонка, метнала се на майка си по ръст и черти.

Както по-рано се каза, госпожа Хрусанова беше родом от един тракийски градец, дето се бе запознала като учителка с Георгя Хрусанов и се взела с него още в турско време. Тя сега носеше по лицето си печата на живота и годините. Челяд, грижи, оскудия, а напоследък и болести бяха придали тъга на погледа й. Одевешните вълнения, които оживиха тоя поглед, го оприличиха удивително на Цонкиния! И Драгана, мълчалива на леглото си, с наслаждение ловеше дъщиния си глас из стаята, дето посрещна гостите.

По едно време тя разбра, че гостите си отидоха. Мина доста време, а Милка не се яви. Майка й помисли, че е отишла да дава уроци у генерал Роданова.

— Вече на работа! — каза Драганка. — Да бяхме знаели с Георгя, че нищо няма да излезе, щяхме да я оставим там, във Варна, да постои у лелини си… Но кой ще е този момък? Какъв е? Де го намери и кой? Преди да тръгне, аз нищо не бях разбрала… Но тя е умна и няма да направи глупост, за която по-после да се кае и ние да скърбим…

Тя чу в пруста стъпките Милкини.

— А, тука била още.

Вратата се отвори и Милка влезе. Тя беше сега във вехта басмена рокля, с чиста бяла престилка. Забрадка от червена кърпа скриваше цялата й коса, подвързваше и брадата й. Тя беше почти неузнаваема.

Предрешена тъй просто, в тоя вид на спретната къщовница, девойката изглеждаше твърде мила със своите весели очи и закръглено лице, прелестно в кръжилото на тая небрежна червена забрадка. Но тя можеше да бъде не хубава и още по-просто облечена, и пак нямаше да бъде по-малко прелестна сега: тя беше щастлива от любовта си, а радостта прави хубав, както скръбта и гневът загрозяват.

— Как, ти се залови за работа? — каза майка й.

— Мамо, аз само тебе не донесох армаган от Варна; за да те възнаградя за тая своя неучтивост, взех да ти сготвя днес за обед твоето най-любимо ястие — каза усмихнато младата домакиня; готвя ти сарми от лозова шума, по твоята рецепта.

— И баща ти ги обича… Остави, слугинята ни измъчи… А аз мислех, че си отишла на урок?

— Не, до дванайсетий юли аз си вземах отпуск от генералшата… Аз сега разполагам с всичкото свободно време, което ми оставят грижите на вътрешното министерство. Какво ме гледаш тъй? Хубава ли съм? Само няма кой да ме хвали…

— Довечера по седем часа ще дойде Дондурмаджиевия сродник да иска отговор.

— Имате го в кърпа вързан, мамо… Само по дипломатически начин… Да, ще дойдат и госпожици Калеви, за да излезем на разход. Аз не им обещах, но те ще дойдат, искат да ме вземат.

— И иди.

— Не, не ще мога да ги придружа: аз ще изляза по-рано.

— Къде?

— На разход, мамо: дала съм дума другиму… — И Милка се усмихваше.

— Кому?

— Тайна велика! — произнесе тя с тържественоглумлив тон.

— Милке, слушай, пак ще те питам…

— После, после: тенджурата съм оставила на огъня — и тя тръгна към вратата.

— Чувай, не мога да търпя: кажи, кой е този момък?

— Мамо, в тоя каяфет не мога да разговарям за тия деликатни работи… Чакай после, като се облеча в другите дрехи… ти знайш? — като Харпагоновия слуга…

И тя смеешком излезе.