Иван Вазов
Казаларската царица (37)

I
Къщата на улица „Аспарух“

На заранта, след трагическата нощ в Казалар, далеко оттам, в София, при едно дъждовно и намусено време един пайтон с дигнат кош, от който течеше вода, се търкаляше из малолюдната улица „Аспарух“.

Пайтонът пресече няколко напречни улици и продължи из улица „Аспарух“, на изток. Най-после се спря пред вратнята на една нова къщица „сулсаняпъсъ“.

От колата слезе Бранков. Той подаде ръка някому си вътре и веднага слезна оттам девойка, наметната с шал, и стъпи, подръпвайки си роклята, на измокрения плочник. Това беше Милка.

Бранков постави отвътре вратнята, под подслон, вещите й.

— Довиждане! — каза той, като й стисна ръката, па се качи пак в пайтона, който загърмя нататък.

Милка влезе в един широк двор с градинка, покачи се по няколкото каменни стъпала на стълбата, бутна вратата и се изгуби в малкия пруст.

В същия час скръцна там една врата, излезе едно момче и извика:

— Кака!

Па се втурна пак в стаята, за да стори хабер, и веднага изскокнаха още две момичета, сподирени от едно момченце, което беше най-малко от тях, около шест години.

— Кака! Кака дойде!

Всички награкаха Милка радостно, заскачаха с ощастливени лица. Едни й теглеха куфара, за да го понесат вътре, твърде тежък за тях, други я дърпаха за шала, друго я обгръщаше с ръце.

— Чакайте, душички! Измилях ли ви? — каза Милка, като окачваше шала си на закачалката. — Мама как е?

Тя целуна децата и влезе в една врата в дъното на пруста.

В една малка, чиста стая с прозорци към пътя и дворската градина лежеше на железен креват майка й. Тя беше около четирийсет и осем годишна жена, с дребен ръст, малко лице и сини очи, каквито бе наследила от нея и Цонка. Само че у майката годините и неволите на живота бяха отнели гъвкавостта на снагата, нежността на лицето, блясъка на погледа. Но той пак светна сега, ясна усмивка огря увехналото й лице при виждането Милка и тя извика радостно с глас тънък, звънлив, детски, който науми Цонкиния:

— Добре дошла! Добре дошла! Изгледаха ни се очите — и протегна ръка към дъщеря си.

Милка я целуна.

— Как си, мамо, и твоят неразделен приятел — ревматизмът? — попита усмихната Милка, като седна на края на леглото с поглед, любовно впит в бледното лице на майката.

— Питаш ли при тоя дъжд? От тая нощ по ме завъртя кракът. Как е Цонка? — каза майката и си поизправи главата.

— Добре е, много здраве и милей за нас.

И Милка й заразправя живо за посещението си в Казалар, за поминуването Цонкино, за мъжа й, когото само видяла; за хубостта на Варна и морето; за процеса, който бил спечелен.

Между туй трите сестри и братчето нейно бяха обсадили с жадно любопитство куфара, очакваха да бъде разтворен, та да видят съкровищата, които им носеше кака им.

— Боже, я ги виж как подушиха армаганя! — изсмя се Милка и отиде, та отвори куфара. Децата се бутаха, надвесени там, с очи, искрящи от удоволствие.

— На, Олго, тебе има златни круши, армаган от кака ти Цонка; на и тебе, Марийке и Иванчо — вземете по два портокала от леля ви… Любо, тебе — тая книжка с картинки, защото прилежаваш хубаво… Чакайте, какво се скарахте? Олго, не дърпай портокаля на Марийка!… Иванчо! Ти заграби и портокалите, и крушите и още сочиш юмрук на сестрите си, деспот мъж! Ти отсега тиранизираш жените — казваше засмяна Милка, мъчейки се да въдвори ред и равноправност между малките човеци. — На Бояна — де е Боян? — нося фотографически снимки на Евксиноград и Черното море. Той толкова ме моли да го заведа да види морето… Ах! Ето го ергенът — прибави тя, като влезе висок, тънък юноша, със сини очи.

Боян се ръкува със сестра си и прие с благодарност дарът й. Па взе да разглежда картините с крайморските видове.

— Дай да видим, Бояне! — каза майката. Боян отиде при нея и хвана да й показва и обяснява един по един пейзажите.

Милка изглеждаше стаята.

— Боже, какво е разтурено, каква революция е станала в отсъствието ми — каза тя и като свали шапката си, отиде, та поправи едната завеса, дръпната от децата, изсуления край на червения миндер, разхвърляните книги по масата.

— Ох, не мога да гледам това.

Майка й се усмихна.

— Добре, че си дойде да оправяш царството си, а то ще видиш и цялата къща как е почувствувала твоето отсъствие. И тя светна, като дойде ти.

— Мамо, как е тате? Какво прави? — обърна се Милка към майка си.

— Чете си вестникът, па излезе до кафенето… Не викайте там — изгълча тя децата, които на пруста пак бяха дигнали врява поради хищническите въжделения на Иванча. — Та това ли е Евксиноград?

Милка приведе в ред стаята и попита:

— Защо ме викахте?

— Боянчо, остави ни — каза госпожа Хрусанова. После, като излезе син й, тя каза: — Седни, Милке.

Милка седна на леглото й и я погледна въпросително.

— Знаеш ли що те повикахме? — каза майката.

— Зная! — отговори Милка.

— Знаеш?

— Да.

— Кой ти обади?

— Едно птиче.

— Как едно птиче?

— Едно птиче прехвръкна във Варна и ми обади — каза Милка със значителен поглед.

— И добра вест ти е донесло това птиче, Милке.

Майката доби доволно изражение. Тя разбра от щеркините си шеговити думи, че се сеща за какво се касае и е приготвена да посрещне благоприятно съобщението й.

— Кой, мамо? — попита Милка, като я гледаше напрегнато с черните си очи.

— Нали го знаеш?

— Кажи ми да видя: Дондурмаджиев?

— Да, господин Дондурмаджиев направи предложение и очаква завръщането ти за отговор.

Милка се замисли, па каза натъртено:

— Откажете му.

— Как? С едно добро положение момък? Отказваш? Или името му не харесваш?

— Ти знаеш, мамо, кога мога да се реша да взема някого.

— И ти не се решаваш никога за никого. Колко души изпуснахме, Милке, и все с положение!

— Аз търся не положение, а жив човек.

— Как жив човек?

— Човек, когото да любя — каза Милка, като наведе очи, заруменяла.

— И никого няма да залюбиш! Ти дириш съвършенство, а то се намира само в книгите. В света успоредно върви доброто и лошото. Не, ти търсиш всичко хубаво сбрано на едно място и няма да намериш. С тоя мъчен вкус няма да намериш мъж.

— Аз мисля, че съм намерила.

— Кого?

— Не мога да кажа още.

— Какъв момък е?

Милка помисли.

— Момък с душа и сърце — каза тя.

— Ох, вашите фрази, Милке! Внимавай, жестоко да се не каеш… Ти знаеш, ние, нито баща ти, нито аз, те не пресиляме. Еничери не сме. Но когато се решиш да хвърлиш живота си на жребий, помисли да се посъветваш и с нашата опитност. Едното твое сърце не стига.

Вратата се бутна. Влезе момиче шопкинче, с чорлава коса.

— Госпожице, дойдоха ти гостенки отвъд — каза то.

— Госпожици Калеви! — извика Милка. — Познавам ги по гласа.

Тя излезе и след нея — слугинчето.

Драганка остана сама, замислена.